Глава 61
Кулата на позорния стълб
Нощта се спусна над града, все още тръпнеща от това смъртно наказание, чиито подробности се разнасяха от уста на уста, помрачавайки във всяка къща веселия час на семейната вечеря.
Обратно на града, който беше безмълвен и мрачен, Лувърът беше шумен, весел и осветен. В двореца имаше голямо празненство, празненство по заповед на Шарл, празненство, което той бе насрочил за вечерта в същия ден, когато за сутринта бе насрочена екзекуцията.
Наварската кралица бе получила предната вечер заповед да присъствува и надявайки се, че Ла Мол и Коконас ще бъдат спасени през нощта, убедена, че са взети всички мерки за тяхното бягство, тя бе отговорила на брат си, че ще изпълни желанието му.
Но загубила всяка надежда след сцената в параклиса и след като беше присъствала на екзекуцията в последен изблик на жалост към тази любов, най-голямата и най-дълбоката, която бе изпитвала в живота си, тя си бе дала дума, че нито молбите, нито заплахите ще я накарат да присъствува на веселото празненство в Лувъра в същия ден, когато бе видяла зловещото празненство на площад Сен-Жан-ан-Грев.
Крал Шарл IX бе дал в този ден ново доказателство за силна воля, каквато никой не би могъл да прояви до такава степен: на легло от две седмици, слаб като смъртник, блед като труп, той стана в пет часа и облече най-хубавите си дрехи. Вярно, че по време на тоалета на три пъти загуби съзнание.
Към осем часа се осведоми какво е станало със сестра му и запита дали някой я е видял и знае ли какво прави тя. Никой не можа да му отговори, защото наварската кралица се бе прибрала към единадесет часа в покоите си, затваряйки вратата си абсолютно за всички.
Но за Шарл не съществуваха затворени врати. Облегнат на ръката на господин дьо Нансе, той се отправи към покоите на наварската кралица и влезе без предупреждение през вратата към тайния коридор.
Макар че очакваше тъжна гледка и предварително се бе подготвил вътрешно, скръбта, която видя, надмина очакванията му.
Маргьорит, полумъртва, легнала в един шезлонг, заровила глава във възглавницата, не плачеше, не се молеше, но откакто се бе върнала хъркаше като агонизираща.
В другия ъгъл на стаята Анриет дьо Невер, тази дръзка жена, лежеше без свяст, просната на килима. Когато се върнаха от площад Грев, и на нея, както на Маргьорит, силите й бяха изневерили и горката Жийон тичаше ту при едната, ту при другата и не смееше да им отправи нито една утешителна дума.
В кризите след големи катастрофи човек скъпернически пази скръбта си като съкровище и се отнася враждебно към всеки, който се опитва да го отвлече макар и малко.
Шарл IX отводи вратата, остави Нансе в коридора и влезе блед и треперещ.
Нито една от двете жени не го забеляза. Само Жийон, която в този момент седеше на колене край Анриет и се мъчеше да я свести, погледна изплашено краля.
Кралят махна с ръка, тя стана, поклони се и излезе.
Тогава Шарл отиде при Маргьорит, погледна я за миг безмълвно и после й каза с нотки в гласа, за които никой не би го сметнал способен:
— Марго, сестро!
Младата жена потрепери и се привдигна.
— Ваше величество — каза тя.
— Хайде, сестро, смелост!
Маргьорит вдигна очи към небето.
— Да — каза Шарл, — зная. Но изслушай ме.
Наварската кралица кимна, че го слуша.
— Ти ми обеща да дойдеш на бала — каза Шарл.
— Аз? — извика Маргьорит.
— Да. И след като обеща, всички те чакат. Ако не дойдеш, ще се учудят.
— Извинете, братко — каза Маргьорит, — но сам виждате колко съм зле.
— Направете усилие.
Маргьорит сякаш се опита да призове смелостта си, но после изведнъж се отпусна на възглавницата и каза:
— Не, не, няма да дойда!
Шарл улови ръката й, седна до нея и каза:
— Ти загуби един приятел. Зная, Марго, но погледни ме, не загубих ли аз всичките си приятели и нещо повече дори, майка си? Ти винаги си могла да плачеш, когато ти се плаче, както в този момент, а аз дори в час на най-жестоки страдания винаги съм бил принуден да се усмихвам. Ти страдаш, но погледни мен, аз умирам. Е, Марго, хайде смелост! Аз искам това от теб, сестро, в името на нашата слава. Ние носим като изкупителен кръст доброто име на нашия род. Носим го както спасителят до Голгота. И ако подобно на него залитнем по пътя, ще се изправим отново, твърди и примирени като него.
— О, боже господи! — извика Маргьорит.
— Да — каза Шарл, отговаряйки на нейната мисъл. — Да, жертвата е сурова, сестро, но всеки плаща своята дан — един с честта си, друг с живота си. Мислиш ли ти, че с моите двадесет и пет години и с най- прекрасния престол на света аз не съжалявам, че ще умра? Е, добре, погледни ме… Очите ми, цветът на лицето, устните ми, всичко говори, че ще умра. Но усмивката ми… нима усмивката ми не би накарала другите да повярват, че се надявам? А след седмица, месец най-много, ти сестро, ще ме оплакваш, както оплакваш този, който умря днес.
— Братко! — извика Маргьорит, като обви с ръце врата на Шарл.
— Хайде, облечете се, скъпа Маргьорит — каза кралят, — скрийте бледината, явете се на бала. Заповядах да ви донесат нови скъпоценности и дрехи, достойни за вашата хубост.
— О, диаманти, рокли! — каза Маргьорит. — Какво значение има всичко това сега?
— Животът е дълъг, Маргьорит — усмихна се Шарл, — поне за теб…
— Никога, никога.
— Сестро, припомни си едно. Понякога, задушавайки или по-скоро прикривайки горестта си, човек най- добре тачи мъртвите.
— Добре, господарю — каза Маргьорит тръпнеща, — ще дойда.
Една сълза, тутакси попита от горещия клепач, овлажни очите на Шарл.
Той се поклони на сестра си, целуна я по челото, спря се за миг пред Анриет, която не беше го нито видяла, нито чула, и каза:
— Горката жена!
И излезе тихо.
След краля дойдоха много пажове, носещи ковчежета и касетки с бижута.
Маргьорит даде знак да оставят всичко на земята. Пажовете излязоха. Остана само Жийон.
— Приготви всичко необходимо, за да ме облечеш, Жийон — каза Маргьорит.
Девойката погледна изненадано господарката си.
— Да — каза Маргьорит с глас, в който прозвуча неописуема горчивина, — да. Обличам се, отивам на бал, там ме чакат. Побързай! Денят ще бъде завършен. Празненство на площада тази сутрин, празненство в Лувъра тази вечер.
— А херцогинята? — запита Жийон.
— О, тя е по-щастлива. Тя може да остане тук. Може да плаче, да страда на воля, тя не е дъщеря на крал, съпруга на крал, сестра на крал. Тя не е кралица. Помогни ми да се облека, Жийон!
Девойката й се подчини. Скъпоценностите бяха възхитителни. Роклята великолепна. Никога Маргьорит не бе изглеждала по-красива.
Тя се погледна в огледалото и каза:
— Брат ми има право. Жалко създание е човекът!
В този миг Жийон се върна.
— Господарке — каза тя, — един човек иска да ви види.
— Мен?
— Да, вас.
— Какъв е този човек?
