— Не знам. Има страшен вид. Само като го погледнах, и се разтреперах.
— Иди го питай как се казва — заповяда Маргьорит пребледняла.
Жийон излезе и след малко се върна.
— Не пожела да каже името си, господарке! Но ме помоли да ви предам това.
Жийон подаде на Маргьорит реликвата, която тя беше дала вечерта на Ла Мол.
— Доведи го, доведи го! — бързо каза кралицата, още по-бледа и по-вледенена.
Тежки стъпки разтърсиха паркета. Ехото, разгневено навярно от подобен шум, отекна сърдито под ламперията и един мъж се появи на прага.
— Вие сте… — запита кралицата.
— Този, когото срещнахте един ден при Монфокон, господарке, и който доведе с каручката си в Лувъра двама ранени благородници.
— Да, да, познах ви. Вие сте метр Кабош.
— Палач на парижката община, ваше величество.
Това бяха единствените думи, които Анриет бе чула от един час насам. Тя откри бледото си лице и погледна палача с изумрудените си очи, от които сякаш се лееха пламъци.
— И вие идвате… — запита трепереща Маргьорит.
— Да ви напомня обещанието, дадено на по-младия от двамата благородници, този, който ми даде реликвата. Спомняте ли си, ваше величество?
— Ах, да, да! — извика кралицата. — И никога по-благородна душа няма да получи по-достойно удовлетворение. Но къде е тя?
— Тя е при мен с тялото.
— У вас, защо не я донесохте?
— Можеха да ме спрат при пропуска на Лувъра и да ме накарат да вдигна плаща си. Какво щяха да кажат, ако видеха под него глава!
— Добре. Нека остане у вас. Ще дойда да я взема утре.
— Утре, ваше величество — каза метр Кабош, — утре ще бъде може би късно.
— Защо?
— Защото кралицата-майка ми каза да запазя за заклинанията й главите на двамата осъдени на смърт.
— О, кощунство! Главите на нашите любими! Анриет! — извика Маргьорит, спускайки се към приятелката си, която беше станала, сякаш някаква пружина я изправи на крака. — Анриет, ангел мой, чуваш ли какво казва този човек?
— Да. Какво трябва да направим?
— Да отидем с него.
Анриет простена и със скръбен вик, с който злочестите се възвръщат към живота, каза:
— Ах, колко добре се чувствах така! Бях почти мъртва!
Междувременно Маргьорит бе метнала на голите си рамене кадифен плащ.
— Ела, ела — каза тя, — ще ги видим още веднъж!
Маргьорит заповяда да затворят всички врати, да отведат носилката пред малката тайна врата, после, като улови Анриет под ръка, тръгна през тайния коридор, правейки знак на Кабош да ги последва.
Долу при вратата ги чакаше носилката, а на пропуска прислужникът на Кабош с фенер в ръка. Носачите на Маргьорит бяха доверени хора, неми и глухи, по-сигурни от товарни животни.
Носилката, предшествана от метр Кабош и слугата му с фенер, спря след десет минути.
Палачът отвори вратичката, а слугата изтича напред.
Маргьорит слезе и помогна на херцогиня дьо Невер. В голямата скръб, която изпитваха двете, нервите на Маргьорит се оказаха по-здрави.
Кулата на позорния стълб се издигаше пред двете жени като мрачен безформен великан, разпръсквайки червеникава светлина от двете бойници на върха.
Слугата се появи отново на вратата.
— Можете да влезете, благородни дами — каза Кабош, — всички в кулата спят.
В същия миг светлината в двете бойници изгасна.
Двете жени, притиснати една до друга, минаха през малката готическа врата и стъпиха в мрака върху влажна, грапава плоча. Те забелязаха светлина в дъното на криволичещ коридор и водени от страшния господар на жилището, се отправиха нататък. Вратата се затвори зад тях.
Кабош, с восъчен факел в ръка, ги въведе в ниска задимена зала. Сред нея имаше маса с останките от вечерята и три прибора. Тези три прибора очевидно бяха на палача, жена му и главния му помощник.
На видно място на стената бе закован пергамент с кралския печат — разрешително за упражняване професията палач.
В един ъгъл имаше голям меч с дълга дръжка — огненият меч на правосъдието.
Тук-таме се виждаха груби картини, изобразяващи светци, измъчвани по разни начини.
Когато стигнаха тук, Кабош се поклони дълбоко.
— Ваше Величество ще ме извини, че се осмелих да дойда в Лувъра и да ви доведа тук. Но такава беше изричната, последна воля на благородника и аз бях длъжен…
— Добре сте направили, метр, добре. Вземете за вашето усърдие.
Кабош погледна тъжно натъпканата със злато кесия, която Маргьорит остави на масата.
— Злато, винаги злато — прошепна той. — Уви, ваше величество, защо не мога и аз да откупя със злато кръвта, която бях принуден да пролея днес!
— Метр — каза със скръбно колебание Маргьорит, оглеждайки се наоколо, — метр, другаде ли ще трябва да отидем? Не виждам тук…
— Не, ваше величество, не. Тук са. Но това е тъжна гледка и аз искам да ви я спестя. Затова ще ви донеса увито в плащ това, за което сте дошли.
Маргьорит и Анриет се спогледаха.
— Не — каза Маргьорит, която бе прочела в погледа на приятелката си собствената си решителност. — Покажете ни пътя, ще дойдем с вас.
Кабош взе факела и отвори една дъбова врата, която водеше към няколко стъпала, спускащи се под земята. В същия миг поради течението хвръкнаха няколко искри от факела и отвратителна миризма на плесен и кръв облъхна двете приятелки.
Анриет се облегна, бяла като алабастрова статуя, на ръката на приятелката си, която стъпваше по- сигурно, но още на първото стъпало се олюля.
— О — каза херцогинята, — никога няма да мога!
— Когато обичаш, Анриет — отговори кралицата, — трябва да обичаш и в смъртта.
Страшна и едновременно трогателна гледка представляваха тези две жени, блестящи от младост, хубост и скъпоценности, превити под този зловонен изпокъртен свод, по-слабата — опряна на по-силната, по-силната — опряна на ръката на палача.
Стигнаха до последното стъпало.
В дъното на зимника лежаха две човешки форми, покрити с черен плат.
Кабош вдигна единия край, доближи факела и каза:
— Погледнете, ваше величество!
Двамата младежи лежаха в черните си дрехи един до друг в страшната неподвижност на смъртта. Главите им, доближени до телата, изглеждаха отделени от тях само с яркочервена ивица. Смъртта не бе разделила ръцете им, защото случайно или благодарение благочестивата грижа на палача дясната ръка на Ла Мол лежеше в лявата ръка на Коконас.
Любовен поглед се беше затаил под клепачите на Ла Мол, а под клепачите на Коконас — презрителна усмивка.
Маргьорит коленичи до любимия си и с ръцете си, обсипани със скъпоценни камъни, нежно повдигна главата, която толкова много бе обичала.
Херцогиня дьо, Невер, облегната на стената, не можеше да откъсне поглед от бледото лице, по което толкова пъти бе търсила радост, любов.
— Ла Мол, скъпи Ла Мол! — прошепна Маргьорит.
