— Анибал, Анибал — възкликна херцогиня дьо Невер, — тъй горд, тъй смел, ти не ми отговаряш вече!
И се обля в поток от сълзи.
Тази жена, така презрителна, така дръзка и безочлива в щастието, тази жена, чийто скептицизъм стигаше до върховното съмнение, а страстта, до жестокост, никога не бе помисляла за смъртта.
Маргьорит първа даде пример.
Тя пъхна в извезана с перли и напарфюмирана с най-изящни благоухания торбичка главата на Ла Мол, още по-красива на фона на кадифето и златото, която със специална обработка с кралски балсами, употребявани в тази епоха, щеше да запази красотата си.
Анриет на свой ред се приближи и уви главата на Коконас с единия край на наметката си.
И двете, превити повече от скръбта, отколкото от товара, се изкачиха по стълбата, като хвърлиха последен поглед към останките на тези, които оставяха на палача в мрачния зимник за простосмъртни престъпници.
— Не се бойте, ваше величество — каза Кабош, който разбра този поглед, — благородниците ще бъдат погребани по християнски, кълна ви се в това.
— Поръчай им заупокойни молитви. Ето ти това — каза Анриет, откопчавайки от шията си великолепно колие от рубини и подавайки го на палача.
Върнаха се в Лувъра, както бяха дошли. На пропуска кралицата каза паролата, при стълбата слезе от носилката, влезе в покоите си, постави тъжната реликва в будоара до спалнята си, определена от този миг за молитвена, остави Анриет да пази стаята и по-бледа и по-красива от когато и да било, влезе към десет часа в голямата бална зала — същата, в която я видяхме да влиза преди две години и половина, когато започна първата глава на нашето повествование.
Всички очи се обърнаха към нея и тя понесе тези погледи с гордо, почти весело изражение.
Тя бе изпълнила свято последната воля на своя любим.
Като я видя, Шарл прекоси, залитайки, златната река, която го заобикаляше, и й каза високо:
— Сестро, благодаря ви. — А после добави тихо: — Внимавайте, на ръката ви има кръв…
— Няма значение, господарю, щом на устата ми има усмивка.
Глава 62
Кървава пот
Няколко седмици след страшната сцена, която описахме, тоест на 30 май 1574 година, дворът беше отишъл във Венсен. Изведнъж шум долетя от стаята на краля, който се бе разболял още по-тежко посред бала в деня на смъртта на двамата младежи и по нареждане на лекарите бе отишъл вън от града, за да бъде на чист въздух.
Беше осем часът сутринта. Малка група придворни говореха разгорещено в преддверието, когато изведнъж се чу вик и на прага се появи дойката на Шарл, разплакана, отчаяна.
— Помогнете на краля, помогнете на краля!
— Негово величество по-зле ли е? — запита капитан дьо Нансе, когото кралят беше, както видяхме, освободил от длъжността при кралица Катерина и го бе взел при себе си.
— О, колко кръв, колко кръв! — простена дойката. — Лекарите, извикайте лекарите!
Мазий и Амброаз Паре се редуваха край височайшия болен и Амброаз Паре, който беше дежурен в момента, се беше възползувал от задремването на краля и се бе отделил за няколко мига.
През това време кралят се беше изпотил обилно и понеже страдаше от изтъняване на кръвоносните съдове, причиняващо подкожни кръвоизливи, кървавата пот беше ужасила дойката, която не можеше да свикне с това странно явление. Понеже беше протестантка, както си спомня читателят, непрекъснато повтаряше на краля, че това е хугенотската кръв, проляна през Вартоломеевата нощ, която зове неговата кръв.
Всички се спуснаха на различни страни. Докторът не беше далеч, сигурно щяха да го намерят.
Преддверието опустя, понеже всеки искаше да прояви усърдие и да доведе пръв лекаря.
Тогава се отвори една врата и на нея се появи Катерина. Тя бързо прекоси преддверието и влезе в стаята на сина си.
Шарл лежеше по гръб, с угаснали очи, задъхан. От цялото му тяло се стичаше червеникава пот. Ръката му висеше от леглото и в края на всеки пръст имаше по една рубинена капка.
Гледката беше ужасна.
Като чу стъпките на майка си, Шарл сякаш ги позна и се надигна.
— Извинете, ваше величество — каза той, поглеждайки я, — бих искал да умра в мир.
— Да умрете, синко — каза Катерина, — от една временна криза на тази отвратителна болест! Бива ли да ни отчайвате така?
— Казвам ви, ваше величество, че чувствувам как душата ми се отделя от тялото. Казвам ви, че смъртта идва. Смърт на всички дяволи, съзнавам какво чувствам и знам какво говоря.
— Господарю — каза Катерина, — вашето въображение е най-тежката ви болест. След заслуженото наказание на двамата магьосници, тези убийци Ла Мол и Коконас, физическите ви болки трябва да намалеят. Единствено нравствената болка остава и ако бих могла да поговоря с вас десетина минути, бих ви доказала…
— Дойке — каза Шарл, — застани на вратата и не пускай никого. Кралица Катерина Медичи иска да разтоваря с любимия си син Шарл IX.
Дойката се подчини.
— Всъщност — продължи Шарл — този разговор трябваше да се състои рано или късно, по-добре днес, отколкото утре. Впрочем утре може би ще бъде късно. Само че на този разговор трябва да присъства и един трети човек.
— Защо?
— Защото, повтарям ви, смъртта е на път — каза Шарл с ужасяваща тържественост. — Защото тя всеки миг може да влезе в тази стая, бледа и безмълвна като вас, без да съобщи за идването си. Време е следователно, понеже през нощта уредих личните си работи, тази сутрин да уредя и държавните.
— И кого искате да видите? — запита Катерина.
— Брат ми, ваше величество, накарайте да го извикат.
— Господарю — каза кралицата, — виждам с удоволствие, че обвиненията, изтръгнали се не толкова от болката, колкото продиктувани от омразата, се заличават от съзнанието ви и скоро ще се заличат и от сърцето ви. Дойке — извика Катерина, — дойке!
Добрата жена, която пазеше отвън, отвори вратата.
— Дойке — каза Катерина, — по заповед на сина ми, когато господин дьо Нансе се върне, кажете му да потърси херцог д’Алансон.
Шарл задържа с жест дойката.
— Аз казах моя брат, ваше величество — каза кралят.
Очите на Катерина се разшириха като очите на разярена тигрица, но Шарл вдигна повелително ръка.
— Искам да говоря с брат си Анри — каза той, — само Анри е мой брат. Не онзи, който е крал там, а другият, който е затворник тук. Анри ще узнае моята последна воля.
— А аз! — извика флорентинката, противопоставяйки се с необичайна дързост срещу страшната воля на сина си, до такава степен ненавистта към беарнеца я накара да измени на вроденото си притворство. — Ако вие сте така близо до смъртта, както казвате, мислите ли, че ще отстъпя на някого, и то на един чужденец, моето право да ви подкрепя в последния час, моето право на кралица и майка!
— Ваше величество — каза Шарл, — аз все още съм крал и все още заповядвам. Казвам ви, че искам да говоря с брат ми Анри, а вие не викате капитана от гвардията. Хиляди дяволи, предупреждавам ви, че имам достатъчно сила, за да отида да го извикам аз сам!
И той понечи да скочи от леглото и откри тялото си, подобно на Христовото тяло след бичуването.
— Господарю — извика Катерина, като го задържа, — вие оскърбявате всички ни. Вие забравяте обидите, нанесени на нашето семейство. Вие се отричате от нашата кръв! Само френски принц може да коленичи пред смъртния одър на френския крал. Колкото се отнася до мен, моето място е белязано тук по
