привързаност към вас. Наближава върховна минута — кралят умира и иска да ви говори.
— На мен? — потрепери от радост Анри.
— Да, на вас. Казали са му, сигурна съм в това, че вие не само съжалявате за наварския престол, но се и домогвате до френския престол.
— О! — възкликна Анри.
— Това не е така, аз зная, но той вярва в това и няма никакво съмнение, че разговорът, който иска да води с вас, е само клопка.
— За мен ли?
— Да. Шарл, преди да умре, иска да узнае доколко може да се страхува или да разчита на вас и от вашия отговор на неговите предложения, не забравяйте това, ще зависят последните заповеди, които той ще даде, тоест вашата смърт или вашият живот.
— Но какво ще ми предложи той?
— Отде да зная? Вероятно невъзможни неща.
— Все пак не се ли сещате, майко?
— Не, но предполагам например…
Катерина се спря.
— Какво?
— Предполагам, че уверен във вашите честолюбиви планове, за които са му говорили, той ще пожелае да чуе от вашата уста потвърждението им. Предположете, че ви изкушава, както някога изкушаваха престъпниците, за да предизвика признание без изтезание. Предположете — продължи Катерина, — че ви предложи управлението и дори регентството.
Неизразима радост обзе тревожното сърце на Анри. Но той отгатна удара и неговата силна и гъвкава душа отскочи под атаката.
— На мен? — каза той. — Такава клопка би била твърде явна. На мен регентството, когато вие сте тук? Когато брат ми д’Алансон е тук?
Катерина сви устни, за да скрие задоволството си.
— Значи — каза тя бързо, — вие се отказвате от регентството?
„Кралят е умрял — помисли Анри — и тя ми поставя клопка.“
После каза високо:
— Аз съм длъжен първо да чуя френския крал, защото ще се съгласите, ваше величество, че всичко, което говорим тук, е само предположение.
— Разбира се — каза Катерина, — но вие винаги можете да кажете какви са намеренията ви.
— Боже мой — каза простодушно Анри, — понеже нямам претенции, аз нямам и намерения.
— Това не е отговор — каза Катерина, чувствайки, че времето лети и поддавайки се на гнева. — Тъй или иначе, отговорете нещо определено.
— Не мога да отговарям определено на предположения, ваше величество. Да вземеш окончателно решение, е мъчно и сериозно нещо и затова е необходимо да изчакаш действителността.
— Слушайте, господине — каза Катерина, — няма време за губене, а ние го губим в празни спорове и взаимни хитрувания. Да играем нашата игра като крал и кралица. Ако приемете регентството, вие сте мъртъв.
„Кралят е жив“ — помисли Анри и отговори високо и твърдо:
— Ваше величество, животът на хората и на кралете е в ръцете на господа, той ще ме вдъхнови. Да кажат на негово величество, че съм готов да се явя пред него.
— Размислете, господине.
— От две години, откакто съм изгнаник, от един месец, откакто съм затворник — отговори Анри сериозно, — имах време да размишлявам и размислих. Имайте добрината да слезете първа при краля и да му кажете, че идвам след вас. Тези двама гвардейци — добави той, сочейки двамата войници — ще ме пазят, за да не избягам. Впрочем аз и не мисля да бягам.
В думите на Анри прозвуча такава твърдост, че Катерина разбра — под каквато и форма да прикрие опитите си, те нямаше да успеят. Затова слезе припряно.
Щом изчезна от погледа му, Анри изтича до парапета и направи знак на дьо Муи, означаващ: „Приближете се и бъдете готови на всичко.“
Дьо Муи, който беше слязъл от коня, се метна на седлото, улавяйки втория кон, и се приближи до кулата на разстояние два пушечни изстрела.
Анри му махна за благодарност и слезе.
На първата площадка го чакаха двамата войници.
Двойна стража швейцарци и войници от леката кавалерия пазеха входовете. Той трябваше да премине през двоен плет от копия, за да влезе в замъка и за да излезе оттам.
Катерина се беше спряла и го чакаше.
Тя направи знак на двамата войници, следващи Анри, да се отдалечат и докосвайки с ръка лакътя му, каза:
— Този двор има две врати. При тази, която е зад покоите на краля, ако се откажете от регентството, ви чака бърз кон и свобода. При тази, през която току-що минахте, ако се вслушате в гласа на амбицията… какво ще кажете?
— Ще кажа, че ако кралят ме направи регент, ваше величество, аз ще давам заповеди на войниците, а не вие. Ще кажа, че ако изляза от замъка през нощта, всичките тези копия, алебарди и мускетони ще се преклонят пред мене.
— Безумец! — прошепна Катерина разярена. — По слушай ме, престани да играеш с Катерина тази страшна игра на живот и на смърт.
— Защо не? — каза Анри, гледайки я втренчено. — Защо да не играя и с вас, както с всеки друг? Щом досега съм печелил?
— Идете тогава при краля, господине, понеже нищо не желаете да вярвате и да слушате.
И Катерина му показа стълбата, като си играеше с двата отровни ножа, които носеше в черната шагренова ножница, станала историческа.
— Минете вие първа, ваше величество, понеже още не съм регент, честта да вървите преди мен ви принадлежи.
Катерина, на която всички намерения биваха отгатвани, не се опита повече да се бори и мина първа.
Глава 64
Регентството
Кралят започваше да губи търпение. Той тъкмо бе извикал господин дьо Нансе в стаята си, за да му заповяда да доведе Анри, когато Анри се появи.
Като видя зет си на прага на стаята, Шарл радостно извика, а Анри застина ужасен, сякаш се намираше пред труп.
Двамата лекари, застанали от двете страни на краля, се отдалечиха. Свещеникът, дошъл да подготви нещастния владетел за християнска смърт, също се оттегли.
Не обичаха Шарл IX, но въпреки това плачеха в преддверията. Когато един крал умира, какъвто и да е бил той, всякога има хора, които губят нещо и които се страхуват, че няма да получат същото при неговия приемник.
Тоя траур, тези ридания, думите на Катерина, мрачната и величествена сцена на последните минути на един крал и най-сетне видът на този крал, засегнат от болест, която се повтори по-късно, но досега бе непозната на науката, оказаха върху младия и следователно все още впечатлителен Анри толкова страшно въздействие, че въпреки решението си да не плаши Шарл за състоянието му, той не можа, както казахме, да сдържи ужаса, който се изписа по лицето му, като видя умиращия, облян в кървава пот.
Шарл тъжно се усмихна. И най-лекото трепване на обкръжаващите не се изплъзва от умиращите.
— Елате, Анрио — каза той, протягайки ръка на зет си с такава благост, каквато Анри никога досега не беше забелязвал у него. — Елате, толкова ми беше тежко да не ви виждам. Аз много ви измъчих през моя живот, клети приятелю, и сега се упреквам понякога, вярвайте ми, защото неведнъж съм помагал на тези,
