законите на природата и на обществото. Аз оставам.
— И в качеството си на каква оставате тук, ваше величество? — запита Шарл IX.
— В качеството си на майка.
— Вие не сте вече моя майка, ваше величество, и херцог д’Алансон не е мой брат!
— Вие бълнувате, господине! — каза Катерина. — Откога тази, която дава живот, не е майка на този, който го е получил?
— Откакто тази изродена майка, ваше величество, отнема това, което е дала — отговори Шарл и изтри кървавата пяна, избликнала на устните му.
— Какво искате да кажете, Шарл? Не ви разбирам — прошепна Катерина, гледайки сина си с разширени от удивление очи.
— Сега ще разберете, кралице!
Шарл порови под възглавницата си и извади малък сребърен ключ.
— Вземете този ключ, ваше величество, и отворете пътното ми ковчеже. В него има книжа, които ще говорят вместо мен.
И Шарл посочи с ръка едно великолепно изваяно ковчеже със сребърна ключалка; то беше поставено на най-видно място в стаята.
Катерина, поддала се на надмощието, което Шарл вземаше над нея в този върховен момент, се подчини, отиде бавно до ковчежето, отвори го, погледна вътре и тутакси отстъпи, сякаш бе видяла в него спяща змия.
— Е, добре — каза Шарл, който не изпускаше от поглед майка си, — какво ви изплаши в ковчежето, ваше величество?
— Нищо — каза Катерина.
— В такъв случай бръкнете вътре, ваше величество, и извадете книгата. Защото вътре има книга, нали? — добави Шарл с усмивка на бледите устни, по-страшна от всяка заплаха у всеки друг.
— Да — заекна Катерина.
— Една книга за ловното изкуство.
— Да.
— Извадете я и ми я донесете!
Катерина, въпреки самоувереността си, пребледня, разтрепери се цяла и протягайки ръка към ковчежето, прошепна, като взе книгата:
— Орис!
— Добре — каза Шарл. — Слушайте сега. Тази книга за лова… Луд съм бил… Обичах лова над всичко… Тази книга за лова… премного я четох. Разбирате ли, ваше величество?
Катерина глухо простена.
— Това беше слабост — продължи Шарл. — Изгорете я, ваше величество, никой не бива да узнава за слабостите на кралете!
Катерина се приближи до запалената камина, хвърли книгата в огъня и остана права, неподвижна и безмълвна, гледайки безизразно синкавите пламъци, които поглъщаха отровните листове.
Щом книгата се запали, силна чеснова миризма се разнесе из стаята.
Скоро книгата се превърна в пепел.
— А сега, ваше величество, извикайте брат ми! — каза Шарл така повелително, че никой не би могъл да му се противопостави.
Катерина, поразена от изненада, смазана от разнородни чувства, които въпреки прозорливостта си не можеше да анализира и въпреки едва ли не свръхчовешката си сила не можеше да преодолее, направи крачка напред и понечи да заговори.
Майката почувства угризение. Кралицата — страх. Отровителката — нов прилив на ненавист.
Последното чувство взе връх над другите две.
— Да бъде проклет! — извика тя и изскочи от стаята. — Той ликува, той се приближава до целта. Да, проклет, да бъде трижди проклет!
— Чувате ли, братко, братко Анри! — извика Шарл, преследвайки майка си с гласа си. — Братко Анри, на когото искам да говоря начаса за регентството на кралството!
Почти в същия миг метр Амброаз Паре влезе през отсрещната врата, спря се на прага, подуши чесновата миризма в стаята и запита:
— Кой е горил арсеник тук?
— Аз — отговори Шарл.
Глава 63
Терасата на кулата Венсен
Анри дьо Навар се разхождаше сам, замислен по терасата на кулата. Той знаеше, че целият двор е в замъка, на сто крачки от него, и проницателният му поглед проникваше през стените до умиращия Шарл.
Времето беше лазур и злато. Широк слънчев лъч блестеше в далечните равнини и къпеше като течно злато върховете на дърветата в гората, горди с богатството на първите си листа. Дори сивите камъни на кулата сякаш пиеха сладката топлина на небето и стръкчетата дива ряпа, посети от източния вятър в процепите на стената, разтваряха червените си и жълти чашки за целувките на прохладния зефир.
Но Анри не спираше поглед нито на раззеленелите поля, нито на златистите, заснежени върхове, погледът му минаваше отвъд и се спираше, пламнал от амбиция, на столицата на Франция, на която бе присъдено да стане един ден столица на света.
— Париж — шепнеше наварският крал, — ето Париж! Радостта, триумфът, славата, щастието! Париж с Лувъра и Лувърът с престола. И като си помисля, че само едно нещо ме отделя от толкова желания Париж, тези камъни долу в краката ми, които затварят заедно с мен моята неприятелка.
И обръщайки поглед от Париж към Венсен, той съзря вляво в една долинка, обградена от разцъфнали бадеми, един мъж в броня, която упорито отразяваше слънчев лъч при всяко движение на мъжа.
Той беше яхнал буен кон и държеше още един кон, не по-малко нетърпелив от неговия.
Наварският крал спря поглед върху него. Конникът измъкна шпагата от ножницата, набоде кърпичка на върха й и я размаха, за да даде сигнал.
В същия миг на отсрещния хълм отговориха със същия сигнал, а после около замъка се образува цял пояс от развени кърпички.
Това бяха дьо Муи и неговите хугеноти, които, узнавайки, че кралят умира и страхувайки се от покушение срещу Анри, се бяха събрали и чакаха, готови за отбрана или атака.
Анри отново спря поглед на първия конник, наведе се над перилото, заслони очите си с ръка от слънчевите лъчи, които го заслепяваха, и позна младия хугенот.
— Дьо Муи! — извика той, сякаш хугенотът можеше да го чуе.
И радостен, че е заобиколен от приятели, той самият вдигна шапка и развя ешарпа си.
Всичките бели кърпички също се раздвижиха още по-живо, сякаш за да покажат радостта си.
— Уви, те ме чакат — каза Анри, — а аз не мога да се присъединя към тях. Защо не го направих, когато може би беше възможно. Сега е твърде късно.
И той направи отчаян знак, на който дьо Муи отговори с друг знак: „Ще почакам.“
В същия миг по каменната стълба отекнаха стъпки. Анри бързо се отдръпна. Хугенотите отгатнаха причината. Шпагите се прибраха в ножниците, кърпите изчезнаха.
Анри видя по стълбата жена, чието задъхано дишане издаваше бърз ход, и позна не без таен ужас, който изпитваше винаги в нейно присъствие, Катерина Медичи.
Зад нея идваха двама гвардейци. Те се спряха горе на стълбата.
— О — прошепна Анри, — сигурно се е случило нещо ново и важно, та кралицата-майка идва да ме търси чак на терасата в кулата Венсен.
Катерина седна на една каменна пейка, облегната на бойниците, за да си поеме дъх.
Анри се приближи до нея и с най-любезна усмивка запита:
— Да не би да търсите мен, скъпа майко?
— Да, господине — отговори Катерина. — Исках да ви дам едно последно доказателство за моята
