— Всичко е наред — прошепна тя на херцога, — настоявайте, той ще отстъпи.
И завесата падна отново, скривайки Катерина, без Шарл IX да я види или поне да даде вид, че я е видял… — И все пак — каза херцог дьо Гиз — аз бих искал да зная дали, ако действувам по свое усмотрение, това ще бъде приятно на ваше величество?
— Наистина, братовчеде Анри, вие ми слагате ножа до гърлото. Но аз ще устоя, дявол да го вземе, нали все пак аз съм кралят?
— Не, не сте още, господарю! Но ако пожелаете, ще станете утре.
— Аха — продължи Шарл IX, — значи, ще убият също така и наварския крал и принц дьо Конде… и то в моя Лувър. Аха!
После той прибави с едва разбираем глас:
— Другаде, защо не.
— Господарю — извика херцогът, — тази вечер те отиват да гуляят с херцог д’Алансон, вашия брат.
— Таван — каза кралят с прекрасно изиграно нетърпение, — не виждате ли, че дразните кучето ми? Ела, Актеон, ела!
И Шарл IX излезе, без да желае да слуша каквото и да било, и се прибра в покоите си, оставяйки Таван и херцог дьо Гиз почти в същата несигурност, както и преди.
Междувременно една съвсем друга сцена се разиграваше при Катерина, която, след като беше посъветвала херцог дьо Гиз да не отстъпва, се беше прибрала в покоите си. Там завари лицата, които присъстваха обикновено при лягането й.
Катерина се върна толкова засмяна, колкото разстроена бе излязла. Тя освободи постепенно, най- любезно своите придворни. Скоро при нея остана само Маргьорит, която, седнала на един сандък до отворения прозорец, съзерцаваше небето, потънала в размишления. Два-три пъти, оставайки насаме с дъщеря си, кралицата-майка отваряше уста да заговори, но всеки път една мрачна мисъл затаяваше дълбоко в нея думите, готови да се изплъзнат от устните й.
Междувременно завесата се вдигна и се появи Анри дьо Навар.
Малката хрътка, която спеше в креслото, скочи и се спусна към него.
— Вие тук, сине мой? — възкликна Катерина, потрепервайки. — В Лувъра ли ще вечеряте?
— Не, ваше величество — отговори Анри, — тази вечер отивам в града с д’Алансон и дьо Конде. Бях почти сигурен, че те са тук и ви правят компания.
Катерина се засмя.
— Вървете, господа, вървете, мъжете са щастливи, че могат да скитат… Не е ли тъй, дъще?
— Тъй е — отговори Маргьорит. — Свободата е толкова красива, толкова сладка!
— Да не би с това да искате да кажете, че аз ограничавам свободата ви, ваше величество? — запита Анри с поклон.
— Не, ваше величество, аз не говоря за себе си, но оплаквам положението на жените изобщо.
— Може би ще отидете да видите господин адмирала, синко? — запита Катерина.
— Да, може би.
— Идете, така ще дадете добър пример и утре ще ми кажете как е.
— Ще отида, ваше величество, щом вие одобрявате.
— Аз — каза Катерина — не одобрявам нищо. Но кой е там? Отпратете го, отпратете го!
Анри направи крачка към вратата, за да изпълни заповедта на Катерина, но в същия миг завесата се вдигна и баронеса дьо Сов подаде русата си глава.
— Парфюмеристът Рьоне, когото ваше величество повика, дойде.
Катерина хвърли светкавичен поглед към Анри дьо Навар.
Младият владетел леко поруменя, после почти веднага пребледня страшно. Всъщност току-що бяха произнесли името на убиеца, на неговата майка. Той съзна, че лицето му издава неговото вълнение и се отдръпна до прозореца. Малката хрътка изскимтя.
В същия миг влязоха две нови лица. За едното бяха съобщили, а другото имаше свободен достъп.
Първото лице беше Рьоне, парфюмеристът, който се приближи до Катерина с раболепните поклони, характерни за флорентинските слуги. Той носеше една кутия с наредени в преградки различни пудри и шишенца. Второто лице беше херцогиня дьо Лорен, по-голямата сестра на Маргьорит. Тя влезе през една тайна вратичка, която водеше към кабинета на краля, и бледа и трепереща, надявайки се, че Катерина, която разглеждаше с баронеса дьо Сов съдържанието на кутията, донесена от Рьоне, няма да я забележи, седна до Маргьорит. Наварският крал стоеше прав от другата и страна с ръка на челото, като че ли му се виеше свят.
В този миг Катерина се обърна.
— Дъще — каза тя на Маргьорит, — вие можете да се оттеглите в покоите си. А вие, сине мой, идете да се забавлявате в града.
Маргьорит стана, Анри се полуизвърна.
Херцогиня дьо Лорен сграбчи ръката на Маргьорит.
— Сестричке — каза тя съвсем тихо и бързо, — в името на херцог дьо Гиз, който ви спасява, както вие сте го спасявали, не излизайте оттук, не си отивайте у вас.
— Какво говорите, Клод? — запита Катерина.
— Нищо, майко.
— Вие казахте нещо тихо на Маргьорит.
— Само й пожелах лека нощ, ваше величество, и й предадох поздравите на херцогиня дьо Невер.
— А къде е красивата херцогиня?
— При херцог дьо Гиз.
Катерина изгледа двете жени подозрително, като смръщи вежди.
— Елате тук, Клод — каза кралицата-майка. Клод се подчини, Катерина стисна ръката й.
— Какво й казахте, бъбрица такава! — прошепна тя, стискайки до болка китката на дъщеря си.
— Ваше величество — каза на жена си Анри, който, макар че не беше чул думите на Клод, не бе изпуснал нищо от пантомимата, изиграна от кралицата, Клод и Маргьорит. — Ваше величество, ще ми окажете ли чест да ми подадете ръка за целувка?
Маргьорит му протегна треперещата си ръка.
— Какво ви каза тя? — прошепна Анри, докато се навеждаше над ръката й.
— Да не излизам. В името на небето, не излизайте и вие!
Това бе само светкавица, но при нейния проблясък, колкото и мигновен да бе, Анри отгатна цял заговор.
— Това не е всичко — каза Маргьорит, — ето ви едно писмо, донесено от някакъв провансалски благородник.
— Граф дьо Ла Мол?
— Да.
— Благодаря — каза Анри и скри писмото в дрехата си.
И отдалечавайки се от Маргьорит, загубила ума и дума, той постави ръка на рамото на флорентинеца.
— Е как е, метр Рьоне, как върви търговията?
— Добре, господарю, доста добре — отговори отровителят с вероломна усмивка.
— Не съм се съмнявал — каза Анри. — Когато човек е снабдител на всички короновани глави във Франция и чужбина!…
— С изключение на наварския крал — отговори безочливо флорентинецът.
— Триста дяволи, метр Рьоне, вие имате право. При това горката ми майка, която също си купуваше от вас, умирайки, ми препоръча вашите услуги. Елате утре или в други ден в моите покои и ми донесете най- хубавите си парфюми.
— Няма да е зле — каза засмяно Катерина, — защото разправят…
— Че потта ми мирише на хубаво, нали? — каза също така засмяно Анри. — Кой ви каза, майко, Марго ли?
— Не, синко — отговори Катерина, — баронеса дьо Сов.
