Затфаряйте си устата!
— Но в колко часа трябва да се върна?
— Когато чуете дрефога.
— Какво значи това дрефога! — запита Коконас.
— Да, дрефога, бум, бум.
— А, тревога!
— Именно, точно тофа касах и аз.
— Добре. Разбрано — каза Коконас.
И поздравявайки дьо Бем, той се отдалечи, като се питаше полугласно:
— Дявол да го вземе, какво иска да каже той и за какво ще звънят тревога? Но какво ме интересува? Оставам си на същото мнение. Господин дьо Бем е очарователен Тедеско. Дали да почакам граф дьо Ла Мол? Бога ми, няма смисъл. Той навярно ще вечеря с наварския крал.
И Коконас се отправи към улица Арбр-Сек, където като магнит го привличаше фирмата на „А ла Бел- Етоал“.
В същото време друга една врата на галерията, водеща към покоите на наварския крал, се отвори и един паж се отправи към господин дьо Ла Мол.
— Вие ли сте граф дьо Ла Мол? — запита той.
— Да, аз съм.
— Къде живеете?
— На улица Арбр-Сек в „А ла Бел-Етоал“.
— Добре. Тя е съвсем близо до Лувъра. Слушайте! Негово величество ви съобщава, че не може да ви приеме в този момент. Може би тази нощ ще изпрати да ви потърсят. Във всеки случай, ако до утре сутринта не получите нареждане от него, елате в Лувъра.
— А ако стражата откаже да ме пусне?
— Вярно… Пропускът е „Навара“. Кажете тази дума и всички врати ще се отворят пред вас.
— Благодаря.
— Почакайте, уважаеми благороднико. Имам заповед да ви отведа до пропуска, за да не се загубите из Лувъра.
„Ами Коконас? — запита се Ла Мол, когато се озова вън от двореца. — О, той сигурно е останал да вечеря с херцог дьо Гиз.“
Но щом влезе в странноприемницата на метр Ла Юриер, първото лице, което видя нашият герой, беше лицето на Коконас, настанен пред огромен омлет със сланина.
— Охо — провикна се Коконас и избухна в смях, — струва ми се, че и вие толкова сте вечеряли при наварския крал, колкото аз при херцог дьо Гиз.
— Бога ми, тъй е.
— И поне огладняхте ли?
— Струва ми се, че да.
— Въпреки Плутарх.
— Господин графе — каза, смеейки се, Ла Мол, — Плутарх е казал на друго едно място: „Този, който има нещо, е длъжен да го споделя с онзи, който няма.“ Няма ли вие от любов към Плутарх да разделите омлета си с мене? Докато ядем, ще си поговорим за добродетелта.
— Ах, не — каза Коконас. — Това подхожда за Лувъра, когато се страхуваш, че те подслушват и когато стомахът ти е празен. Сядайте и да си хапнем.
— Виждам, че съдбата решително ни свързва завинаги. Тук ли ще спите?
— Нищо не знам.
— Аз също.
— Във всеки случай аз знам добре къде ще прекарам нощта.
— Къде?
— Където и вие. Това е неизбежно.
И двамата се разсмяха, унищожавайки с охота омлета на метр Ла Юриер.
Глава 6
Платеният дълг
Сега, ако читателят любопитствува да узнае защо господин дьо Ла Мол не бе приет от наварския крал, защо господин дьо Коконас не можа да се срещне с херцог дьо Гиз и накрая защо те двамата, вместо да вечерят в Лувъра фазани, яребици и сърни, си хапваха в странноприемницата „А ла Бел-Етоал“ омлет със сланина, той трябва да бъде така любезен да влезе с нас в стария кралски дворец и да последва кралица Маргьорит дьо Навар, която Ла Мол беше изгубил от поглед при входа на голямата галерия.
Докато Маргьорит слизаше по стълбата, херцог Анри дьо Гиз, когото тя не беше виждала от своята сватбена нощ, беше в кабинета на краля. Стълбата, по която слизаше Маргьорит, водеше към един изход. Кабинетът, в който беше херцог дьо Гиз, имаше врата. Вратата и изходът водеха към един и същ коридор, а той бе свързан с покоите на кралицата-майка Катерина Медичи. Катерина Медичи беше сама, седеше до една маса, облакътена върху отворения молитвеник, подпряла с ръка глава, все още забележително красива благодарение на козметичните средства, които и доставяше флорентинецът Рьоне, изпълняващ при кралицата-майка двойната длъжност парфюмерист и отровител.
Вдовицата на Анри II още носеше траура за мъжа си. По това време тя беше петдесет и две, петдесет и три годишна, но благодарение на сочната си закръгленост беше запазила младежката си хубост. Покоите, както и дрехите й бяха вдовишки. Всичко беше мрачно. Тапицериите, стените, мебелите. Само над нещо като балдахин, покриващ кралското кресло, където в момента спеше сгушена малката любима хрътка на кралицата-майка, подарена й от нейния зет Анри дьо Навар, и на която тя бе дала митологичното име Фебея, се виждаше нарисувана в естествените й цветове дъга, заобиколена от гръцкия девиз, даден й от крал Франсоа I: Phos pherei e de kai aithzen, който може да се преведе на френски със следния стих: „Донася светлина и ведрина.“
Точно когато кралицата-майка изглеждаше потънала дълбоко в размисъл, предизвикващ върху устните й, начервени със светло червило, бавна колеблива усмивка, един мъж отвори вратата, повдигна завесата и показвайки бледото си лице, каза:
— Всичко върви от лошо към по-лошо. Катерина вдигна глава й позна херцог дьо Гиз.
— Как така от лошо към по-лошо? — запита тя. — Какво искате да кажете, Анри?
— Искам да кажа, че кралят повече от всякога се е привързал към своите проклети хугеноти и че ако ние чакаме неговата заповед, за да изпълним нашето велико дело, ще има да чакаме дълго, а може би винаги.
— Какво се е случило? — запита Катерина, като запази обичайното си спокойно изражение, на което тя според случая така добре умееше да придава най-противоречиви нюанси.
— Случило се е това, че за двадесети път вече заговарям с негово величество докога ще търпим предизвикателствата, които си позволяват след раняването на техния адмирал господа протестантите.
— И какво ви отговори моят син? — запита Катерина.
— Отговори ми: „Господин херцог, вие сигурно сте заподозрян от народа като подбудител на покушението, извършено над моя втор баща, негово сиятелство адмирала. Защищавайте се, както ви е угодно. Колкото се отнася до мен, аз ще се защитя сам, ако ме оскърбят.“ И при тези думи ми обърна гръб и отиде да храни кучетата си.
— А вие не се ли опитахте да го задържите?
— Опитах се, разбира се, но той ми отговори по своя маниер, който ви е добре познат, като ме погледна, както само той умее да гледа: „Господин херцог, моите кучета са гладни. Те не са хора, затова не мога да ги оставя да чакат.“ Като чух това, дойдох да ви предупредя.
— Добре сте направили — каза кралицата-майка.
— Но какво да предприемем?
— Да направим последен опит.
— Кой ще го направи?
— Аз. Кралят сам ли е?
