— Съвземете се, господине — каза тя. — Аз ще почакам и мен ще ме почакат.
— О, простете ми, ваше величество, че не ви поздравих с всичкото уважение, което имате право да очаквате от един от своите най-смирени служители, но…
— Но — продължи Маргьорит — вие сте ме взели за някоя от моите придворни дами.
— Не, ваше величество, аз ви взех за духа на красивата Диан дьо Поатие. Разправят, че тя се явявала в Лувъра.
— Хайде, хайде, господине — каза Маргьорит. — Аз не се безпокоя за вас. Вие ще направите кариера в двора. Какво казахте? Че имате писмо за краля? Не беше необходимо. Но няма значение. Къде е писмото? Ще му го предам. Само побързайте, моля ви.
За един миг Ла Мол разгърна плаща си и измъкна от гърдите си едно писмо, поставено в копринен плик. Маргьорит го взе и погледна почерка.
— Да не сте господин дьо Ла Мол? — запита тя.
— Да, ваше величество. О, боже, нима имам щастието моето име да бъде познато на ваше величество?
— Чувала съм го от краля, моя мъж, и от брат ми херцог д’Алансон. Знам, че те ви чакат.
И тя пъхна в корсажа си, твърд от диаманти и бродерии, писмото, което бе извадил от дрехата си младият човек и което още пазеше топлината на неговите гърди. Ла Мол жадно следеше с очи всяко движение на Маргьорит.
— А сега, господине — каза тя, — слезте в долната галерия и чакайте там, докато дойде да ви потърси човек от страна на наварския крал или на херцог д’Алансон. Един от моите пажове ще ви придружи.
При тези думи Маргьорит се отдалечи. Ла Мол се притисна до стената. Но коридорът беше толкова тесен, а роклята на наварската кралица толкова широка, че копринената и пола докосна дрехата на младия мъж и силно ухание се разнесе след нея.
Ла Мол потръпна с цялото си тяло и чувствайки, че ще падне, се опря на стената. Маргьорит изчезна като видение.
— Да вървим, господине — каза пажът, натоварен да заведе Ла Мол в долната галерия.
— Да, да — възкликна Ла Мол опиянен, защото пажът му показваше същия път, по който се бе отдалечила Маргьорит, и той се надяваше, че ако побърза, ще я види отново.
И действително, като се изкачи на най-горното стъпало, той я видя на долния етаж. И било случайно, било поради шума от стъпките му, Маргьорит вдигна глава и той можа да я види още веднъж.
— О — каза той, вървейки след пажа, — това не е смъртна, а богиня. И както казва Виргилиус Маро: Et vera incessu patuit dea.
— Какво става? — запита пажът.
— Ето ме, идвам — каза Ла Мол, — идвам.
Вървейки пред Ла Мол, пажът слезе на долния етаж, отвори една врата, после втора и като се спря на прага, каза:
— Ето мястото, където трябва да чакате.
Ла Мол влезе в галерията, вратата се затвори зад него.
Галерията беше пуста, ако не се смята един благородник, който се разхождаше и също сякаш чакаше някого.
Вечерта вече започваше да я изпълва с широките сенки на високите сводове и макар че двамата мъже не бяха на повече от двадесет крачки един от друг, те не можеха да различат лицата си. Ла Мол пристъпи.
— Да ме прости господ! — прошепна той, като се приближи на няколко крачки до втория благородник. — Кого виждам, та това е граф дьо Коконас!
При шума от неговите стъпки пиемонтецът също се беше обърнал и го гледаше изненадан.
— Дявол да го вземе — възкликна той, — виждам граф дьо Ла Мол или мътните да ме отвлекат. Уф, какво правя аз тук? Ругая, след като съм у краля. Впрочем, изглежда, че кралят ругае не по-зле от мен, и то в черквите. Е, няма какво, ето ни в Лувъра.
— Както виждате. Господин дьо Бем ли ви въведе?
— Да, господин дьо Бем е очарователен германец. А вас кой?
— Господин дьо Муи. Аз нали ви казах, че и хугенотите не са зле в двора. Видяхте ли господин дьо Гиз?
— Не, още не. А вие получихте ли аудиенция при наварския крал?
— Не, но скоро ще ме приеме. Доведоха ме тук и ми казаха да чакам.
— Ще видите, че сигурно има тържествена вечеря и нас ще ни поканят един до друг на приема. Каква странна случайност наистина. От два часа съдбата все ни събира: Но какво ви е? Изглеждате угрижен.
— Аз ли? — запита живо Ла Мол, потръпвайки, защото всъщност той все още беше замаян от видението, което му се беше явило. — Нищо подобно, само че това място поражда в ума ми безброй размисли.
— Философски, нали? И с мен е така. Точно когато вие влязохте, тъкмо си припомнях наставленията на моя учител. Господин графе, познавате ли Плутарх?
— И таз добра! — отговори Ла Мол усмихнато. — Той е един от любимите ми автори.
— Е, добре — продължи Коконас сериозно. — Този велик човек, изглежда, не е сгрешил, като е сравнил даровете на природата с блестящи, но ефимерни цветя, а смята добродетелта за целебно растение с вечен парфюм, лекуващо ефикасно всички рани.
— Знаете ли гръцки, господин дьо Коконас? — запита Ла Мол, поглеждайки втренчено своя събеседник.
— Не, но моят учител знаеше и той ме посъветва, когато се озова в двора, да поспоря за добродетелта. „Това — каза ми той — прави добро впечатление.“ И аз, уверявам ви, съм добре подкован по този въпрос. Впрочем вие гладен ли сте?
— Не.
— Струва ми се все пак, че и вие се заглеждахте в печената птица на „А ла Бел-Етоал“. Аз лично умирам от глад.
— Е, добре, господин дьо Коконас, ето ви един чудесен случай да приложите на дело вашите съждения върху добродетелта и да докажете своето възхищение към Плутарх, защото този велик писател някъде беше казал: „Добре е да приучим душата си към скръб и стомаха си към глад. Prepon esti ten men psuchen odune, ton gastera semo askein.“
— Аха, значи, вие знаете гръцки? — провикна се Коконас изненадан.
— Бога ми, да — отговори Ла Мол. — Моят учител ме научи.
— Триста дяволи, графе, в такъв случай вие си осигурявате успех. Ще съчинявате стихове с крал Шарл IX и ще говорите гръцки с кралица Маргьорит.
— Без да смятаме — добави Ла Мол засмяно, — че ще мога да говоря също така на гасконски с наварския крал.
В този миг вратата в края на галерията, която водеше към кралските покои, се отвори. Отекнаха стъпки. В мрака се появи сянка, която се приближи. Тя доби човешки очертания и този човек бе не друг, а господин дьо Бем.
Той изгледа двамата младежи съвсем отблизо, за да познае своя благородник, и направи знак на Коконас да го последва.
Коконас махна с ръка на Ла Мол.
Дьо Бем заведе Коконас до края на галерията, отвори една врата и двамата се озоваха на първото стъпало на една стълба.
Там той се спря и се огледа наоколо си, нагоре и надолу.
— Господин дьо Гогонас — каза той. — Къде жифеете?
— В странноприемницата „А ла Бел-Етоал“ на улица Арбр-Сек.
— Добро, добро. На две крашки оттук. Приберете се бързо във фашия ходел и таси нощ…
И той отново се огледа наоколо си.
— Е, добре, какво тази нощ? — запита Коконас.
— Таси нощ се фърнете тук с бял кръст на фашето жабо. Тумата за пропуск ще бъде „Гуиз“. Шт!
