разговаряше, че Коконас, раздразнен от незачитането, дръпна съдържателя за ръкава. Той се стресна и изпрати събеседника си с думите:
— Довиждане. Върнете се скоро и най-вече дръжте ме в течение на всичко.
— Хей, любезни господине — каза Коконас, — не виждате ли, че ви търсят?
— Извинете, господа, не ви видях — отговори съдържателят.
— Хей, дявол, трябваше да ни видите! А сега, след като ни забелязахте, вместо да ни казвате просто „господине“, по-добре ще бъде да ни казвате „господин графе“, ако обичате.
Ла Мол стоеше малко по-назад, давайки думата на Коконас, който явно бе взел работата в свои ръце.
Впрочем по свитите му вежди лесно можеше да се види, че той е готов да се намеси, ако се наложи да действат.
— Е добре, какво обичате, господин графе? — запита съдържателят с възможно най-спокойния тон.
— Да… така е по-добре. Нали? — запита Коконас, обръщайки се към Ла Мол, който кимна утвърдително. — Ние бихме желали, господин графът и аз, привлечени от вашата фирма, да вечеряме и да преспим във вашата странноприемница.
— Господа — каза съдържателят, — безкрайно много съжалявам, но имам само една стая и се страхувам, че това няма да ви задоволи.
— Толкова по-добре, дявол да го вземе — каза Ла Мол, — ще отседнем другаде.
— А, не, не — каза Коконас, — аз оставам тук. Конят ми е напълно изтощен. Наемам стаята, щом вие не я искате.
— Това е друго — каза стопанинът, запазвайки все така дръзкото си спокойствие. — Ако сте сам, изобщо не мога да ви настаня.
— Виж ти — провикна се Коконас, — ето ти, дявол да го вземе, едно забавно животно! Само до преди миг двама бяха много, а сега един е малко. Значи, ти не искаш да ни настаниш, така ли, човече?
— Бога ми, господа, щом започнахме с този тон, ще ви отговоря съвсем откровено.
— Отговаряй тогава, но отговаряй бързо!
— Е добре, предпочитам да се откажа от честта да ви приема.
— Защото?… — запита Коконас, пребледнял от гняв.
— Защото нямате лакеи и ако ви дам господарска стая, ще ми останат две празни стаи за лакеи. Така че ако ви дам господарската стая, излагам се на сериозен риск да не мога да дам другите.
— Господин дьо Ла Мол — каза Коконас, обръщайки се към своя спътник, — не ви ли се струва, както и на мен, че е крайно време да пребием тоя нахалник?
— Речено-сторено — каза Ла Мол и се приготви като своя спътник да стовари ударите на камшика си върху съдържателя.
Въпреки тази двойна заплаха, която съвсем не беше успокоителна от страна на двама благородници с толкова решителен вид, съдържателят не се стресна, а само отстъпи крачка назад, за да влезе вътре.
— Веднага се вижда — каза той подигравателно, — че господата пристигат от провинцията. В Париж отдавна мина модата да се пребиват ханджии, които отказват да дадат стаите си. Сега колят благородниците, а не гражданите и ако продължавате да крещите още, ще извикам съседите. Така че вие ще ядете бой, което е твърде недостойно за двама благородници.
— Дявол да го вземе, той се подиграва с нас — извика Коконас вън от себе си.
— Грегоар, дай ми аркебузата — обърна се съдържателят към своя прислужник със същия тон, с който би казал: „Подай стол на господата.“
— Trippe del papa!2 — изрева Коконас, като измъкна шпагата си: — Хайде, разгорещете се, господин дьо Ла Мол.
— А, не, моля ви се, само това не, защото, докато ние се разгорещяваме, вечерята ще изстине.
— Как? Мислите ли? — извика Коконас.
— Аз мисля, че господин съдържателят на „А ла Бел-Етоал“ има право. Само че той не умее да посреща пътници и особено когато тези пътници са благородници. Вместо да ни казва грубо: „Господа, не желая да ви настаня“, по-добре беше да ни каже учтиво: „Заповядайте, господа“, като само впише в сметката: „Господарска стая толкова, лакейска — толкова.“ Понеже от само себе си се разбира, че щом нямаме лакеи, възнамеряваме да си вземем.
Като каза това, Ла Мол отстрани леко съдържателя, който протягаше вече ръка към аркебузата, пропусна Коконас пред себе си и влезе след него в странноприемницата.
— И все пак — каза Коконас, — не ми е приятно да пъхна шпагата си в ножницата, преди да проверя дали пробожда така добре, както шишовете на този мошеник.
— Търпение, скъпи приятелю, търпение — каза Ла Мол, — всички кръчми са пълни с благородници, привлечени в Париж или от сватбените тържества, или от предстоящата война във Фландрия, така че едва ли ще намерим другаде подслон. Освен това може би в Париж съществува обичай да посрещат чужденците така.
— Дявол да го вземе, колко сте търпелив! — измърмори Коконас, като засука гневно червеникавия си мустак и простреля с поглед съдържателя. — Но нека този мошеник се пази, ако кухнята му е лоша, леглото твърдо и виното по-младо от три години, ако прислужникът му не се огъва като тръстика…
— Хайде, хайде, ваше благородие — каза съдържателят, наточвайки ножа, измъкнат от колана, — хайде, успокойте се, вие сте в страната на изобилието.
А после поклати глава и прошепна:
— Сигурно е хугенот! Предателите са станали безсрамни след женитбата на беарнеца с принцеса Марго.
След това с една усмивка, която би накарала клиентите му да изтръпнат, ако биха я видели, той добави:
— Ехе, би било смешно точно тук да ми се изтърсят хугеноти… и да…
— Ще ни поднесете ли вечеря най-сетне? — грубо запита Коконас, прекъсвайки монолога на съдържателя.
— Както ви е угодно, господине — отговори той, разведрен очевидно от последното си хрумване.
— Е да, угодно ни е, и то незабавно — отговори Коконас.
После се обърна към Ла Мол:
— И така, господин графе, докато приготвят стаята ни, кажете ми дали случайно Париж не ви се струва весел град?
— Бога ми, нищо подобно — каза Ла Мол, — струва ми се по-скоро, че видях изплашени и неприветливи лица. Може би и парижани се страхуват от бурята. Погледнете колко черно е небето, колко тежък е въздухът! Кажете ми, графе, вие търсите Лувъра, нали?
— Вие също, струва ми се, господин дьо Коконас?
— Да, и ако искате, да го потърсим заедно.
— Хм — каза Ла Мол, — не е ли много късно да излизаме.
— Късно или не, аз трябва да изляза. Имам точно определена заповед. Да пристигна колкото се може по-скоро в Париж и щом дойда, да се представя на херцог дьо Гиз.
При името на херцог дьо Гиз съдържателят се приближи и се вслуша внимателно.
— Струва ми се, че този нехранимайко ни подслушва — каза Коконас, който, като пиемонтец, беше твърде злопаметен и не можеше да прости на съдържателя на „А ла Бел-Етоал“ грубия начин, по който посрещаше пътниците.
— Да, господа, подслушвам ви — каза съдържателят, докосвайки с ръка шапката си, — защото искам да ви услужа. Чух, че говорите за великия херцог дьо Гиз и веднага дотърчах. С какво мога да ви бъда полезен, уважаеми благородници?
— Аха, ето магическата дума, изглежда, защото от безсрамно твоето държане стана угодническо, дявол да те вземе, съдържателю. Как се казваш?
— Метр Ла Юриер — отговори с поклон съдържателят.
— Е добре, метр Ла Юриер, да не си въобразяваш, че моята ръка не е така тежка като ръката на негово сиятелство херцог дьо Гиз, който има привилегията да те направи така учтив?
— Не, господин графе, но тя не е така дълга — възрази Ла Юриер. — Впрочем — добави той — трябва
