— Ето ме — каза тя, — говори!
— Тук ли е човекът, когото исках да видя?
— От половин час те чака.
Шарл стана, приближи се до прозореца, погледна дали някой не дебне, отиде до вратата, за да се увери, че никой не го подслушва, избърса праха от оръжията-трофеи, погали голямата хрътка, която го следеше по петите, като се спираше, когато господарят й спре, и се раздвижваше веднага щом той се раздвижи; после се върна при дойната и й поръча:
— Добре, дойке. Нека влезе.
Дойката излезе през вратата, през която бе дошла, а кралят се облегна на една масичка с различни оръжия.
Едва доближил се до масата, завесата отново се вдигна и човекът, когото той чакаше, влезе.
Той беше около четиридесетгодишен, с лукави, сиви очи, със закривен нос като клюн на кукумявка, с лице, разширено от изпъкнали скули; мъчеше се да си придаде израз на уважение, но вместо това на побледнелите му от страх устни се бе изписала лицемерна усмивка.
Шарл протегна незабелязано ръка и докосна дръжката на един пистолет нов модел, който стреляше не с фитил, а с помощта на кремък и стоманено колелце. Кралят втренчи мрачен поглед в новодошлия, когото ви описахме. Докато го разглеждаше, той си подсвиркваше, съвсем вярно и дори много изразително, една от своите любими ловни мелодии.
След няколко секунди, през които лицето на чужденеца се изменяше все повече и повече, кралят запита:
— Наистина ли се казвате Франсоа дьо Лувие-Морвел?
— Да, ваше величество.
— Командир на фитилчиците.
— Да, ваше величество.
— Пожелах да ви видя.
Морвел се поклони.
— Вие знаете — продължи Шарл, наблягайки на всяка дума, — че аз обичам по един и същи начин всичките си поданици.
— Зная — промърмори Морвел, — че ваше величество е баща на своя народ.
— И че хугеноти или католици са еднакво мои деца.
Морвел замълча, обаче тръпката, която премина по тялото му, не остана незабелязана от проницателния поглед на краля, макар че този, към когото той бе отправил думите си, бе почти в сянка.
— Това ви е неприятно — продължи кралят, — защото вие водихте жестока война с хугенотите, нали?
Морвел падна на колене.
— Ваше величество — прошепна той, — повярвайте…
— Вярвам — продължи Шарл IX, пронизвайки още по-дълбоко Морвел с поглед, който от стъклен бе станал почти пламтящ, — вярвам, че вие сте искали да убиете в Монконтур господин адмирала, който току-що излезе оттук. Вярвам, че не сте улучили и тогава сте преминали в армията на херцог д’Анжу, нашия брат. И накрая вярвам, че отново сте се върнали при принцовете и сте постъпили на служба в отреда на господин дьо Муи дьо Сен-Фал.
— О, ваше величество!
— Храбър пикардски благородник, нали?
— Ваше величество, ваше величество не ме унищожавайте!
— Достоен офицер — продължи Шарл IX и колкото повече говореше, толкова по-жестоко, почти кръвожадно ставаше лицето му, — който ви прие като син, даде ви подслон, облече ви и ви нахрани.
Морвел въздъхна отчаяно.
— Вие сте го наричали „татко“, мисля — продължи безмилостно кралят, — и нежна дружба ви е свързвала с младия дьо Муи, неговия син.
Морвел, все още на колене, се смаляваше смазан от думите на Шарл IX, който стоеше прав, непроницаем, подобен на статуя, на която само устните живеят.
— Впрочем — продължи кралят — не беше ли уговорено херцог дьо Гиз да ви даде десет хиляди екю, ако убиете адмирала?
Убиецът, съкрушен, удряше челото си в пода.
— Колкото до дьо Муи, вашия скъп баща, един ден вие сте го придружили на разузнаване към Шеврьо. Той изпуснал камшика си и слязъл от коня да го вземе. Вие сте били сам с него, измъкнали сте пистолет от кобура на седлото и докато той се навеждал, сте го застреляли в гръб. После, виждайки, че е умрял, защото сте го убили само с един изстрел, вие сте пришпорили коня, даден ви от него. Това е цялата история, нали така?
И докато Морвел стоеше безмълвен пред това обвинение, на което всички подробности бяха верни, Шарл IX засвири пак така вярно и изразително същата ловна мелодия.
— И така, майсторе на убийствата — каза той след кратко мълчание, — знаете ли, че горя от желание да ви обеся?
— О, ваше величество! — възкликна Морвел.
— Младият дьо Муи и вчера ме умоляваше да го сторя и, право да си кажа, аз се чудех какво да му отговоря, тъй като искането му е напълно справедливо.
Морвел сключи ръце.
— Още по-справедливо е, защото, както сам вие казахте, аз съм баща на моя народ и защото, както аз ви отвърнах, след сдобряването ми с хугенотите, те са също така мои деца, както католиците.
— Ваше величество — каза Морвел, напълно съкрушен, — животът ми е във ваши ръце, постъпете, както ви е угодно.
— Вие сте прав и не давам пукната пара за вас.
— Но, ваше величество — запита убиецът, — нима няма начин да изкупя престъплението си?
— Не зная такъв начин. И все пак, ако бях на ваше място, благодаря на бога, че не съм…
— Е добре, ваше величество, ако бяхте на мое място?… — прошепна Морвел, впил поглед в устните на Шарл.
— Мисля, че бих се справил.
Морвел се повдигна на едно коляно и облягайки се на ръката си, впи поглед в очите на Шарл, за да се увери, че той не се подиграва.
— Без съмнение аз обичам много младия дьо Муи — поде кралят, но също така обичам много братовчед си дьо Гиз и ако той ми поискаше живота на човека, на когото другият би ми поискал смъртта, признавам, че много бих се затруднил. И все пак, съгласно политиката и религията, аз би трябвало да направя това, което би поискал моят братовчед дьо Гиз, защото дьо Муи, колкото и храбър воин да е, е все пак много незначителен в сравнение с един лотарингски владетел.
Докато кралят говореше, Морвел се надигаше бавно, като човек, който се възвръща към живота.
— И така, важно ще бъде за вас, в изключителното положение, в което се намирате, да спечелите благоволението на моя братовчед дьо Гиз. По този повод си спомням нещо, което той ми разказа вчера.
Морвел пристъпи към краля.
— „Представете си, ваше величество — казваше ми той, — че всеки ден в десет часа, връщайки се от Лувъра по улица Сен-Жермен-л’Оксероа, минава моят смъртен враг. Аз го виждам от решетъчното прозорче на долния етаж. Това прозорче е на жилището на моя бивш възпитател каноника Пиер Пил. И тъй, всеки ден виждам моя враг да минава оттам и всеки ден моля дявола да го провали в дън земя.“ Кажете, моля ви се, Морвел, ако вие бяхте дяволът или поне за миг заемехте неговото място, щеше ли това да достави удоволствие на моя братовчед дьо Гиз?
Морвел се усмихна за миг с пъклена усмивка и от още бледите му от страха устни се отрониха следните думи:
— Но, ваше величество, аз нямам властта да го проваля в дън земя.
— И все пак вие го сторихте, доколкото си спомням, за храбрия дьо Муи. Сигурно сега ще ми кажете, че
