сте го извършили с пистолет… Не е ли вече у вас този пистолет?
— Извинявайте, ваше величество — поде вече поуспокоен разбойникът, — аз стрелям по-добре с аркебуза, отколкото с пистолет.
— О — каза Шарл IX, — с пистолет или с аркебуза, все едно. Пък и братовчед ми дьо Гиз, сигурен съм, няма да седне да спори за средството.
— Да — каза Морвел, — на мен ще ми трябва оръжие, на чиято точност да мога да разчитам, защото може би ще се наложи да стрелям отдалеч.
— В тази стая имам десет аркебузи — каза Шарл IX, — с които пробивам златна монета на сто и петдесет крачки. Искате ли да опитате една?
— О, ваше величество, с най-голямо удоволствие! — възкликна Морвел, като се отправи към оръжието в ъгъла, донесено същия ден на Шарл IX.
— Не, не точно това — каза кралят, — това аз го пазя за себе си. Тези дни ще има голям лов и надявам се, ще ми потрябва. Всички останали са на ваше разположение.
Морвел откачи една аркебуза от стената.
— А сега, ваше величество, кажете, кой е този враг? — запита убиецът.
— Отде бих могъл да зная — отговори Шарл IX, смазвайки нещастника с презрителен поглед.
— Ще попитам тогава херцог дьо Гиз — смотолеви Морвел.
Кралят сви рамене.
— Няма защо да питате — каза той. — Херцог дьо Гиз не ще ви отговори. Нима се отговаря на подобни въпроси. Този, който не иска да бъде обесен, трябва сам да се досети.
— Добре, но по какво да го позная?
— Нали ви казах, че всяка сутрин той минава край прозореца на каноника.
— Да, но мнозина минават край този прозорец. Нека ваше величество благоволи да ми посочи някакъв най-незначителен знак.
— О, това е съвсем просто. Утре например той ще носи под мишница папка от червен марокен.
— Ваше величество, това е достатъчно.
— У вас ли е още този кон, който ви даде господин дьо Муи и който тича така бързо?
— Ваше величество, аз имам най-бързия арабски кон.
— О, аз не се страхувам за вас! Но не е зле да знаете, че манастирът има задна врата.
— Благодаря, ваше величество, а сега молете бога за мен!
— Ха, по дяволите, по-добре помолете сатаната, защото само той може да ви спаси от въжето.
— Сбогом, ваше величество.
— Сбогом. Впрочем, господин дьо Морвел, вие сигурно знаете, че ако се чуе нещо за вас утре сутрин преди десет часа или ако не се чуе нищо след това, в Лувъра има подземия.
И Шарл IX засвири още по-невъзмутимо и вярно своята любима мелодия.
Глава 4
Вечерта на 24 август 1572 година
Читателят не е забравил, че в предишната глава ставаше дума за един благородник, наречен Ла Мол, когото Анри дьо Навар очакваше с нетърпение. Този млад благородник, както бе предсказал адмиралът, влезе в Париж през Порт Сен-Марсел в края на деня на 24 август 1572 година, поглеждайки с известно презрение многобройните странноприемници, разкриващи вляво и вдясно живописните си фирми, и докара разпенения си кон до центъра на града, където, след като прекоси площад Мобер, Пти-Пон, Пон Нотр-Дам и мина по кейовете, той се спря в началото на улица Брьозек, преименувана по-късно улица Арбр-Сек и с което ново име ще си служим занапред за по-голямо улеснение на нашите читатели.
Несъмнено името му хареса, тъй като той пое по нея и понеже отляво една великолепна ламаринена фирма, скърцаща на куките си под съпровода на звънчета, привлече вниманието му, той се позабави, за да прочете надписа — „А ла Бел-Етоал“, написан точно под една рисунка, изобразяваща най-съблазнителната гледка за изгладнял пътник — птица, която се пече на фона на черно небе, а под нея човек в червена дреха устремил към тази звезда от нов тип ръце, кесия и желания.
„Ето една странноприемница, която добре се представя — помисли си благородникът, — а съдържателят й, бога ми, наистина трябва да е умна глава. Слушал съм, че улица Арбр-Сек се намира в квартала на Лувъра и ако заведението макар и отчасти отговаря на фирмата, то тук ще се настаня отлично.“
Докато пътникът разговаряше сам със себе си, друг един конник се зададе от срещуположния край на същата, улица, тоест откъм улица Сент-Оноре, също се спря и застина в захлас пред фирмата „А ла Бел- Етоал“.
Този от двамата, когото познаваме вече по име, яздеше бял испански кон и бе облечен в къса черна дреха, извезана с ахати. Наметката му бе от тъмновиолетово кадифе, беше обут с черни кожени ботуши, носеше шпага с дръжка, украсена с гравирано желязо, и същата кама. А сега, ако искаме да минем от костюма към описание на лицето, ще кажем, че конникът беше около двадесет и четири-двадесет и пет годишен, мургав, със сини очи, изящни мустаци и блестящи зъби, които сякаш осветяваха лицето му, когато правилната му, изтънчена уста ги разкриеше в нежна меланхолична усмивка.
Другият пътник беше пълна противоположност на първия. Под шапката с подвити краища се подаваха гъсти, къдрави коси, по-скоро червени, отколкото руси; сивите му очи святкаха при най-малкото недоволство с такъв ярък пламък, че се превръщаха почти в черни точки. Лицето му беше розово, устните тънки, над тях — жълточервени мустаци и безупречни зъби. Така че в общи линии с бялата си кожа, с високия си ръст и широките рамене той наистина беше много красив момък в буквалния смисъл на думата и откакто от един час поглеждаше към всички прозорци под предлог, че търси фирми на странноприемници, не една жена го бе загледала. Колкото до мъжете, които може би изпитваха желание да му се надсмеят над тесния плащ, прилепналите чорапи и старомодните ботуши, усмивката им завършваше с възклицанието: „Бог да ви е на помощ!“, когато се заглеждаха в лицето му, което за една минута менеше десет изражения, запазвайки все пак приветливото изражение, характерно за всеки изпаднал в затруднение провинциалист.
Именно той пръв се обърна към другия благородник, който, както вече обяснихме, подобно на, него гледаше странноприемницата „А ла Бел-Етоал“.
— Дявол да го вземе, господине — каза той с този ужасен планински акцент, който от първата дума издава пиемонтеца между сто чужденци. — Далеч ли е оттук до Лувъра? Във всеки случай, струва ми се, че вие имате като моя вкус — това ласкае моята особа.
— Господине — отговори другият с провансалски акцент, който по нищо не отстъпваше на пиемонтския на събеседника му, — струва ми се, че тази странноприемница действително не е далеч от Лувъра. Впрочем аз все още не зная дали ще имам честта да проявя вкус като вашия. Колебая се.
— Нима не сте се решили още, господине? Все пак странноприемницата изглежда привлекателна. Но може би вашето присъствие ме изкуши да се спра. Признайте все пак, че фирмата е примамлива.
— О, безспорно, но всъщност точно това ме кара да се съмнявам. Казаха ми, че Париж е пълен с мошеници, а с фирмата може да се лъже, както и с всичко друго.
— Дявол да го вземе, господине — поде пиемонтецът, — пет пари не давам за мошеничеството и ако съдържателят не ми поднесе така добре опечено пиле като на фирмата, то ще го набуча него самия на шиш и ще го пека, докато не се зачерви прилично. Да влезем, господине.
— Вие ме убедихте — каза провансалецът, смеейки се. — Моля, господине, след вас.
— О, господине, смилете се над мен, няма да мръдна — ваш покорен слуга граф Анибал дьо Коконас.
— А аз, господине, съм само граф Жозеф-Хиацинт-Бонифас дьо Льорак дьо Ла Мол, на вашите услуги.
— В такъв случай, господине, да се уловим под ръка и да влезем заедно.
Последицата от това примирително предложение беше, че двамата млади мъже слязоха от конете си и като хвърлиха юздите в ръцете на един коняр, уловиха се под ръка, нагласиха шпагите си и се отправиха към вратата на странноприемницата, на прага на която стоеше съдържателят. Но противно на навика на този вид хора почтеният кръчмар сякаш не обърна никакво внимание на новодошлите, увлечен в задълбочен разговор с висок мършав юначага, загърнат в сив плащ, като бухал в своята перушина.
Двамата благородници дойдоха тъй близо до съдържателя и до човека със сивия плащ, с когото той
