да ви кажа, че великият Анри е наш идол, идол на всички парижани.
— Кой Анри? — запита Ла Мол.
— Струва ми се, че има един-единствен… — каза съдържателят.
— Извинете, приятелю, има и друг един, за когото ви съветвам да не казвате лоша дума. Това е Анри дьо Навар, ако не смятаме Анри дьо Конде, който също си има своите достойнства.
— Тези аз не ги познавам — каза съдържателят.
— Но аз ги познавам — продължи Ла Мол. — И тъй като съм дошъл при Анри дьо Навар, съветвам ви да не злословите пред мен за него.
Съдържателят, без да отговаря на граф дьо Ла Мол, се задоволи да докосне леко шапката си, като продължаваше да прави мили очи на Коконас.
— Значи, господинът ще разговаря с великия херцог дьо Гиз? Господинът е щастлив благородник и без съмнение той идва за…
— За какво? — запита Коконас.
— За празника — отговори съдържателят със странна усмивка.
— Сигурно искате да кажете за празниците, защото Париж се задъхва от празници според това, което чух. Говори се само за балове, пирове, люлки и въртележки. Не ви ли се струва, че в Париж твърде много се забавляват, а?
— Умерено, господине, умерено, поне засега — каза съдържателят, — но надявам се, че ще има още по-големи увеселения.
— Сватбата на негово величество наварския крал привлече много народ в Париж — каза Ла Мол.
— Много хугеноти, господине — отговори грубо Ла Юриер. Но после сякаш се сепна и добави: — Ах, извинете, господата може би са протестанти?
— Аз протестантин! — възкликна Коконас. — Хайде де, аз съм по-чист католик от светия наш отец папата!
Ла Юриер се обърна към Ла Мол, сякаш за да го запита, но Ла Мол или не разбра погледа му, или счете за по-добре да отговори на въпроса му с друг въпрос:
— Ако вие, метр Ла Юриер, не познавате негово величество наварския крал, може би познавате адмирала? Чувах, че негово сиятелство адмиралът се ползвал с благоволение в двора. И тъй като ме пращат при него, бих желал да науча къде живее той, ако няма да представлява голям труд за вас да ми го кажете.
— Той
— Как „живееше“? — запита Ла Мол. — Напуснал ли го е?
— Да, напуснал е може би този свят.
— Какво значи това? — извикаха едновременно двамата благородници. — Адмиралът напуснал този свят?
— Как, господин дьо Коконас — поде съдържателят с хитра усмивка, — вие сте човек на дьо Гиз, а не знаете това?
— Какво не зная?
— Че завчера, като минавал по площад Сен-Жермен-л’Оксероа, пред къщата на каноника Пиер Пил адмиралът бил ранен с аркебуза.
— И убит ли е? — извика Ла Мол.
— Не, изстрелът само наранил ръката му и му счупил два пръста. Но се надяваме, че куршумите са били отровни.
— Какво говориш, мерзавецо! — извика Ла Мол. — Как така се надявате?
— Искам да кажа, „смятаме“ — поясни съдържателят. — Не се хващайте за думата, грешка на езика.
И метр Ла Юриер, обръщайки гръб на Ла Мол, изплези език към Коконас по най-шеговит начин, като придружи този жест с многозначително смигване.
— Наистина ли? — каза сияещ Коконас.
— Наистина ли? — прошепна Ла Мол с тъжна изненада.
— Нещата стоят точно, както имах честта да ви ги съобщя, господа — отвърна съдържателят.
— В такъв случай — каза Ла Мол — отивам в Лувъра, без да губя нито минута. Ще намеря ли там крал Анри?
— Възможно е, защото той живее там.
— И аз отивам в Лувъра — каза Коконас, — ще намеря ли там херцог дьо Гиз?
— Вероятно, защото току-що го видях, като мина с двеста благородници.
— И така, да вървим, господин дьо Коконас — каза Ла Мол.
— Да вървим, господине — съгласи се Коконас.
— А вечерята ви, уважаеми благородници? — запита метр Ла Юриер.
— О — каза Ла Мол, — може би ще вечерям при наварския крал.
— А аз при херцог дьо Гиз — добави Коконас.
— А пък аз — заяви съдържателят, като проследи с очи двамата благородници, поели към Лувъра, — аз ще си излъскам шлема, ще си поставя фитила в аркебузата и ще си наточа копието. Никой не знае какво може да се случи.
Глава 5
За Лувъра в частност и за добродетелта изобщо
Двамата благородници, осведомени от първия срещнат, тръгнаха по улица Аврон, после по улица Сен- Жермен л’Оксероа и скоро се озоваха пред Лувъра, чиито кули започваха да се сливат с първите нощни сенки.
— Какво ви е? — запита Коконас Ла Мол, който се спря пред стария замък и загледа с дълбока почит подвижните мостове, тесните прозорци и острите кулички, които изведнъж изникнаха пред очите им.
— Право да си кажа, сам не знам — каза Ла Мол. — Сърцето ми бие. Макар че не съм от най-плахите, не знам защо този дворец ми изглежда мрачен и дори бих казал, страшен.
— А пък аз — каза Коконас — не зная какво ми става, но съм особено весел, само че облеклото ми е доста небрежно — продължи той, оглеждайки своя пътнически костюм. — Но няма значение. Така имаме по-войнствен вид. Освен това заповедта ми изрично предписва бързина. Така че ще бъда добре дошъл, защото съвсем точно съм я спазил.
И двамата младежи продължиха пътя си, развълнувани всеки поотделно от чувствата, които бяха изразили гласно.
Лувърът беше добре охраняван. Сякаш стражите бяха удвоени. Нашите двама пътници отначало се смутиха, но Коконас, който беше забелязал, че името на херцог дьо Гиз действа на парижаните едва ли не като талисман, се приближи до един часовой и позовавайки се на това всемогъщо име, запита дали няма да го допуснат в Лувъра.
Това име, изглежда, произведе върху войника обикновения ефект, макар че той запита Коконас за паролата. Коконас беше принуден да признае, че не я знае.
— Тогава назад, уважаеми благороднико — каза войникът.
В този момент един мъж, който разговаряше с дежурния офицер и беше дочул, че Коконас иска позволение да влезе в Лувъра, прекъсна разговора си и се приближи до графа.
— Какво иска фие от негофо сиятелство дьо Гуиз? — запита той.
— Искам да говоря с него — отговори Коконас, усмихвайки се.
— Нефъзможно. Херцогът е при краля.
— И все пак аз имам писмено нареждане да се явя в Париж.
— Ах, фие има айн писмено нареждане?
— Да, аз идвам от много далеч.
— Ах, фие идва от много далеч?
— Идвам от Пиемонт.
— Така, така. Това друго работа. И фие се казфате?
