— Граф Анибал дьо Коконас.
— Добро, добро. Дафайте писмото, господин Анибал, дафайте.
„Бога ми, ето един любезен човек! — каза си Ла Мол. — Защо не мога и аз да попадна на такъв, за да ме отведе при наварския крал.“
— Е, хайде, дафайте писмото — продължи немският благородник, протягайки ръка към Коконас, който се колебаеше.
— Дявол да го вземе — каза пиемонтецът, недоверчив по природа като всеки полуиталианец, — не знам дали бива… Нямам честта да ви познавам, господине.
— Аз съм Пем. Аз принадлежа на негофо сиятелство херцог дьо Гуиз.
— Пем ли? — измърмори Коконас. — За пръв път чувам това име.
— Това е господин дьо Бем, уважаеми благороднико — каза часовоят. — Произношението му ви обърка. Дайте писмото на господина. Аз отговарям за това.
— А, господин дьо Бем — възкликна Коконас. — Как да не ви зная… Моля ви се, с най-голямо удоволствие. Ето писмото ми. Простете моето колебание. Но човек трябва да се колебае, ако иска да бъде верен.
— Добро, добро — каза дьо Бем. — Няма нужда от изфинения.
— Бога ми, господине — каза Ла Мол, като се приближи на свой ред. — Като сте толкова услужлив, не бихте ли приели и моето писмо, както приехте писмото на моя другар?
— Как се казфате?
— Граф Льорак дьо Ла Мол.
— Краф Льораг дьо Ла Мол?
— Да.
— Не фи познавам.
— Съвсем естествено е, че нямам честта да ви бъда познат, господине. Аз съм чужденец и също като граф дьо Коконас пристигам тази вечер от много далеч.
— И откъде пристигате фие?
— От Прованс.
— С айн писмо?
— Да, с писмо.
— За негофо сиятелство дьо Гуиз?
— Не, за негово величество наварския крал.
— Аз не слуга на наварския крал, господин — отговори Бем с внезапен хлад, — и не мога да предафам фаше писмо.
И Бем, обръщайки гръб на Ла Мол, влезе в Лувъра, като направи знак на Коконас да го последва. Ла Мол остана сам.
В същия миг пред вратата на Лувъра, успоредна на тази, през която бяха минали Бем и Коконас, излязоха стотина конници.
— Аха — каза часовоят на своя другар, — ето го дьо Муи с неговите хугеноти. Те просто сияят. Кралят сигурно им е обещал да унищожи убиеца на адмирала и тъй като той уби и бащата на дьо Муи, синът ще улучи с един куршум два заека.
— Извинете — намеси се Ла Мол, обръщайки се към войника, — не казахте ли, драги, че този офицер е господин дьо Муи?
— Да, казах, уважаеми благороднико.
— И че тези, които го придружават, били…
— Еретици… точно така казах.
— Благодаря — каза Ла Мол, сякаш без да забележи презрителните думи на часовоя. — Това беше всичко, което исках да зная.
И той се отправи веднага към предводителя на групата.
— Господине — каза той, като го спря, — казаха ми, че вие сте били господин дьо Муи.
— Да, точно така — отговори учтиво офицерът.
— Вашето, име е твърде известно сред привържениците на протестантската църква, затова се осмелявам да се обърна към вас и да ви поискам една услуга.
— Каква, господине? Но най-напред с кого имам честта да говоря?
— С граф Льорак дьо Ла Мол.
Двамата млади мъже се поклониха един на друг.
— Слушам ви, господине — каза дьо Муи.
— Господине, аз идвам от Екс и нося писмо от господин д’Ориак, управител на Прованс. Това писмо е адресирано до наварския крал и съдържа важни и бързи новини… Как мога да го предам и как да вляза в Лувъра?
— Няма нищо по-лесно от това да се влезе в Лувъра, господине — отвърна дьо Муи, — боя се обаче, че наварският крал е много зает в този час и едва ли ще може да ви приеме. Но това няма значение и ако искате да ме последвате, ще ви заведа до неговите покои. Останалото е вече ваша работа.
— Хиляди благодарности.
— Да вървим, господине — каза дьо Муи.
Дьо Муи слезе от коня, хвърли юздите в ръцете на лакея, отправи се към поста, каза на часовоя кой е и въведе Ла Мол в двореца. Там отвори вратата към кралските покои и каза:
— Влезте, господине, и се осведомете за това, което ви интересува.
С тези думи той се поклони на Ла Мол и излезе.
Ла Мол, останал сам, се огледа наоколо си.
Преддверието беше пусто, една от вътрешните врати беше отворена.
Той пристъпи няколко крачки и се озова в някакъв коридор.
Почука и повика, но никой не му отговори. Дълбоко безмълвие цареше в тази част на Лувъра.
„Какви ми ги разправяха — помисли си той, — че имало строг церемониал? Човек може да влиза и да излиза в двореца като на обществен площад.“
И той извика още веднъж, но с не по-голям резултат от първия път.
„Е, хайде напред тогава — помисли си той. — Все трябва да срещна някого тук.“
И Ла Мол тръгна по коридора, който ставаше все по-тъмен и по-тъмен.
Изведнъж срещуположната врата на тази, от която беше влязъл, се отвори и двама пажове се появиха, носещи свещници и осветявайки пътя на висока, стройна жена с величествена осанка и изключителна красота.
Светлината падна върху Ла Мол, който се закова на мястото си.
И жената се спря.
— Какво желаете, господине? — запита тя младия човек с глас, който звънна в ушите му като дивна музика.
— О, ваше сиятелство — каза Ла Мол, навеждайки очи, — моля да ме извините. Току-що се разделих с господин дьо Муи, който има любезността да ме доведе дотук, защото аз търся наварския крал.
— Негово величество не е тук, господине. Мисля, че той е у шурея си. Но в негово отсъствие вие бихте могли може би да се обърнете към кралицата…
— Да, без съмнение, госпожо — съгласи се Ла Мол, — ако някой благоволи да ме заведе при нея.
— Вие сте пред нея, господине.
— Как? — извика Ла Мол.
— Аз съм наварската кралица — каза Маргьорит.
Ла Мол така трепна от удивление и уплаха, че кралицата се усмихна.
— Говорете бързо, господине — каза тя, — защото ме чакат при кралицата-майка.
— О, ваше величество, щом ви чакат и нямате време, позволете ми да се отдалеча, защото би ми било невъзможно да говоря с вас в този миг. Неспособен съм да събера мислите си. Вие ме заслепихте. Не мисля вече, възхищавам се.
Грациозна и красива, Маргьорит се приближи до младия човек, който несъзнателно се бе държал като най-опитен придворен.
