В този миг херцогиня дьо Лорен не можа да издържи повече и избухна в ридания. Анри дори не се обърна да я погледне.
— Сестрице — извика Маргьорит, спускайки се към Клод, — какво ви е?
— Нищо — каза Катерина, като застана между двете сестри. — Нищо, има нервна криза. Мазий й препоръчва да се лекува с парфюми.
И тя стисна отново, още по-силно от първия път, ръката на по-голямата си дъщеря, а после се обърна към по-малката и каза:
— Е, Марго, не чухте ли, че ви поканих да се оттеглите в покоите си? Ако това не ви стига, заповядвам ви го!
— Извинете, ваше величество — каза Маргьорит, трепереща и бледа, — пожелавам спокойна нощ на ваше величество.
— Надявам се, че пожеланието ви ще се сбъдне. Лека нощ.
Маргьорит се оттегли залитаща, мъчейки се напразно да срещне поне погледа на мъжа си, който дори не се обърна към нея.
За миг настана мълчание, Катерина продължаваше да гледа втренчено херцогиня дьо Лорен, която, от своя страна, гледаше безмълвно майка си, сключила ръце.
Анри седеше с гръб, но наблюдаваше всичко в едно огледало, като се преструваше, че засуква мустаците си с една помада, която току-що му беше дал Рьоне.
— А вие, Анри — запита Катерина, — няма ли да излизате?
— Ах, да, вярно — възкликна наварският крал, — боже мой, забравих, че херцог д’Алансон и принц дьо Конде ме чакат. Тези чудни парфюми ме опияняват и замъгляват мисълта ми. Довиждане, ваше величество.
— Довиждане. Утре ще ми кажете как е адмиралът, нали?
— Непременно. Е, Фебея, какво искаш?
— Фебея! — извика нетърпеливо кралицата-майка.
— Извикайте я, ваше величество — каза беарнецът, — защото не ме пуска да изляза.
Кралицата-майка стана, улови кученцето за каишката и го задържа, докато Анри се отдалечи с толкова спокойно и весело лице, сякаш не бе почувствувал в сърцето си, че го дебне смъртна опасност.
Зад него малкото кученце, пуснато от Катерина Медичи, се втурна да го догони, но вратата беше вече затворена и то успя само да промуши дългата си муцунка под завесата и изскимтя зловещо и продължително.
— А сега, Шарлот — каза Катерина на баронеса дьо Сов, — иди да потърсиш херцог дьо Гиз и Таван, които са в моята молитвена, и се върни да правиш компания на херцогиня дьо Лорен, която има истеричен припадък.
Глава 7
Нощта на 24 август 1572 година
Когато Ла Мол и Коконас завършиха скромната си вечеря, защото пилетата в странноприемницата „А ла Бел-Етоал“ красяха само фирмата й, Коконас се завъртя на стола, протегна нозе, облакъти се на масата и допивайки последната чаша вино, запита:
— Веднага ли ще си легнете, граф дьо Ла Мол?
— Бога ми, много ми се иска, графе, защото е възможно да ме събудят през нощта.
— Мен също — каза Коконас — и струва ми се в такъв случай, че вместо да лягаме и да караме да чакат хората, които ще дойдат да ни викат, по-добре е да поискаме карти и да поиграем. Така ще ни заварят съвсем готови.
— Бих приел с удоволствие предложението, графе, но имам твърде малко пари, за да играя. В куфара си нося само сто златни екю и това е цялото ми съкровище. На тях трябва да разчитам.
— Сто златни екю! — провикна се Коконас. — И вие се оплаквате, дявол да го вземе! Аз пък имам само шест.
— Хайде де — каза Ла Мол. — Видях ви, като извадихте от джоба си една кесия, която ми се стори не само пълна, но, бих казал, и натъпкана.
— А, кесията ли? — каза Коконас. — Нося я, за да погася един дълг към стар приятел на баща ми, когото подозирам като вас, че е малко нещо хугенот. Да, имам сто нобли3 — продължи Коконас, тупайки се по джоба, — но тези сто нобли принадлежат на метр Меркандон. Колкото до моето лично имущество, то се състои, както вече ви казах, от шест екю.
— Тогава как ще играем?
— Именно затова исках да играя. Впрочем сетих се за нещо.
— Какво?
— Ние и двамата сме дошли в Париж с една и съща цел.
— Да.
— И двамата имаме могъщи покровители.
— Да.
— Вие разчитате на вашия, както и аз на моя.
— Да.
— Е, добре. Хрумна ми една мисъл. Да играем първо на пари, а после на първото благоволение, което ще получим било от двора, било от любимите ни.
— Много остроумно — каза Ла Мол, усмихвайки се. — Но признавам, че аз далеч не съм играч от такава класа, че да заложа целия си живот на карти или на зар, защото от първото благоволение, което ще получим вие или аз, вероятно ще зависи целият наш живот.
— Е, добре, да оставим настрана първото благоволение на двора и да залагаме на първото благоволение на любимите.
— В това виждам само едно неудобство — каза Ла Мол.
— Какво?
— Че аз изобщо нямам любима.
— Аз също, но разчитам в най-скоро време да си намеря. Слава богу не сме толкова загубени, та да останем без жени.
— Вие сигурно няма да останете без любима, графе, но понеже аз не съм така уверен в любовната си звезда, мисля, че ако залагам срещу вас, ще ви ограбя. Затова да залагаме на вашите шест екю и ако не ви провърви и ги загубите, а искате да продължите играта, няма значение, вие сте благородник и вашата дума струва колкото злато.
— Чудесно! — провикна се Коконас. — И добре казано. Имате право, графе. Думата на благородника струва колкото злато. Особено когато този благородник има покровители в двора. Затова, повярвайте ми, че не рискувам много, ако заложа срещу вас първото благоволение, което ще получа.
— Да, несъмнено вие може да го загубите. Но аз не бих могъл да го спечеля. Защото, служейки на наварския крал, не бих могъл да получа нищо от херцог дьо Гиз.
— Ах ти, еретик! — измърмори съдържателят, като продължаваше да лъска стария си шлем. — Правилно те надуших веднага!
И той прекъсна работата си, за да се прекръсти.
— А, вярно — поде Коконас, разбърквайки картите, които току-що му донесе прислужникът. — Значи, вие наистина сте такъв?
— Какъв?
— Протестантин.
— Аз ли?
— Да, вие.
— Да приемем, че съм… — каза Ла Мол и се усмихна. — Имате ли нещо против нас?
— О, слава богу, не. Все ми е едно. Аз мразя дълбоко хугенотщината, но не съм враг на хугенотите. Освен това те са на мода.
— Да — съгласи се Ла Мол смеешком. — Доказателство за това е стрелбата срещу господин адмирала. Ще залагаме ли и на аркебузи?
