което и посочи мъжът й.
Беарнецът седна до нея.
— Ваше величество — каза той, — каквото и да приказват някои хора, аз мисля, че нашият брак е много сполучлив. Аз съм действително ваш и вие сте моя.
— Но… — прошепна изплашена Маргьорит.
— Следователно — продължи наварският крал, сякаш без да забелязва уплахата й — ние трябва и двамата да действаме като добри съюзници, понеже днес пред бога се заклехме в съюз. Не сте ли и вие на това мнение?
— Без съмнение, ваше величество.
— Аз зная, кралице, колко голяма е вашата прозорливост, зная с колко опасни пропасти е осеяна дворцовата почва. Ето, аз съм млад и макар че никога никому не съм направил зло, имам вече многобройни врагове. Към кой лагер, ваше величество, трябва да причисля тази, която носи моето име и която ми се закле във вярна обич пред божия олтар?
— О, ваше величество, нима можете да помислите…
— Аз нищо не мисля, кралице. Аз се надявам и искам да се уверя, че моята надежда е основателна. Няма съмнение, че нашият брак е или само една привидност или обикновена клопка.
Маргьорит потрепера; тази мисъл може би се бе прокраднала и в нейния ум.
— Кое от двете? — продължи Анри дьо Навар. — Кралят ме мрази, херцог д’Анжу ме мрази, херцог д’Алансон ме мрази, Катерина Медичи мразеше прекалено много майка ми, за да не мрази и мен.
— О, ваше величество, какво говорите?
— Истината, кралице — поде кралят, — и бих желал, за да не смятат, че не зная кой уби дьо Муи и кой отрови майка ми, някой да чуе думите ми.
— О, ваше величество — възкликна живо Маргьорит с най-невъзмутимо и усмихнато изражение, — вие чудесно знаете, че тук сме само вие и аз.
— Именно затова съм така откровен, именно затова се осмелявам да ви кажа, че не могат да ме заблудят любезностите нито на френската, нито на лотарингската корона.
— Ваше величество! Ваше величество! — възкликна Маргьорит.
— Какво има, моя мила? — усмихна се на свой ред Анри.
— Ваше величество, подобни разговори са много опасни.
— Но не и когато хората са насаме. Та исках да ви кажа…
Маргьорит явно седеше като на тръни; тя би желала да спре всяка дума на устните на беарнеца. Но Анри продължи с привидно простодушие:
— Казвам ви, че съм застрашен от всички страни: застрашава ме кралят, застрашава ме херцог д’Алансон, застрашава ме херцог д’Анжу, застрашава ме кралицата-майка, застрашава ме херцог дьо Гиз, херцог дьо Майен, кардинал дьо Лорен, с една дума, застрашава ме всичко живо. Вие знаете, човек чувства това инстинктивно. Е добре, срещу тези заплахи, които няма да закъснеят да се превърнат в нападения, аз мога да се защищавам само с ваша помощ. Защото вас обичат всички, които ме мразят.
— Мен ли? — запита Маргьорит.
— Да, вас — повтори Анри дьо Навар съвсем чистосърдечно. — Да, вас ви обича крал Шарл; вас ви обича — и той наблегна на тези думи — херцог д’Алансон. Обича ви кралица Катерина и най-сетне обича ви херцог дьо Гиз.
— Ваше величество… — прошепна Маргьорит.
— Е добре! Какво чудно има, че всички ви обичат? Хората, които току-що споменах, са ваши братя или роднини. Да обичаш роднините или братята си — означава да живееш по закон божи.
— В края на краищата — запита Маргьорит притеснена — какво искате да кажете, ваше величество?
— Искам да каже точно това, което ви казах, че ако вие станете, не казвам моя приятелка, а моя съюзница, аз мога смело да посрещна всичко. Но ако, напротив, вие станете моя неприятелка, аз съм загубен.
— О, ваша неприятелка! Никога, ваше величество! — възкликна Маргьорит.
— Искате да кажете, никога вече?…
— Може би.
— А моя съюзница?
— Сигурно.
И Маргьорит се обърна към него и му протегна ръка.
Анри я пое, целуна я галантно и я задържа малко, по-скоро за да изпита жена си, отколкото от нежно чувство.
— Така да бъде, аз ви вярвам, ваше величество, и ви приемам за съюзница. Нас ни ожениха, без да се познаваме и без да се обичаме, ожениха ни, без да ни поискат съгласието. Следователно като мъж и жена ние не сме обвързани с нищо един към друг. Виждате, ваше Величество, аз предугаждам желанията ви и ви потвърждавам тази вечер това, което ви казах вчера. Но ние ставаме съюзници по наша воля, без никой да ни принуждава, ние се съюзяваме като две честни сърца, които си дължат взаимно покровителство и затова се свързват. Така ли го разбирате и вие?
— Да, ваше величество — потвърди Маргьорит, опитвайки се да освободи ръката си.
— Е добре — продължи беарнецът все така, без да откъсва очи от вратата на будоара, — понеже първото доказателство за искрен съюз е пълното доверие, аз ще ви разкажа, ваше величество, най-тайните подробности на плана, който съм замислил, за да се справя победоносно с всички тези врагове.
— Ваше величество… — прошепна Маргьорит, като извърна на свой ред неволно очи към будоара, докато беарнецът, виждайки, че хитростта му е успяла, се усмихна недоловимо.
— Ето какво смятам да направя — продължи той, без да показва, че е забелязал вълнението на младата жена, — аз ще…
— Ваше величество — извика Маргьорит, като стана бързо и улови краля за ръка, — позволете да си поема дъх. Вълнението… горещината… просто се задушавам…
И действително Маргьорит беше пребледняла и трепереше тъй, сякаш всеки миг ще се строполи на килима.
Анри се отправи към един отдалечен прозорец и го отвори. Прозорецът гледаше към реката.
Маргьорит го последва:
— Мълчете! Мълчете! Ваше величество, ако животът ви е мил… — прошепна тя.
— Хубава работа, кралице — каза беарнецът с особената си усмивка, — нали ми казахте, че сме сами?
— Да, ваше величество, но не сте ли чували, че с помощта на слухови тръби, вградени в тавана или в стената, човек може всичко да подслуша.
— Добре, ваше величество, добре — каза бързо и съвсем тихо беарнецът. — Вие не ме обичате, по това няма две мнения, но вие сте честна жена.
— Какво искате да кажете, ваше величество?
— Искам да кажа, че ако бяхте способна да ме предадете, вие щяхте да ме оставите да продължа, защото още малко и сам щях да се издам. Вие ме спряхте. Сега зная, че някой се е скрил тук, че вие сте невярна съпруга, но вярна съюзница. А в настоящия момент — допълни усмихнат беарнецът, — признавам, по-необходима ми е вярност в политиката, отколкото в любовта.
— Ваше величество… — прошепна смутено Маргьорит.
— Добре, добре, ще поговорим по всички тези въпроси по-късно, когато се опознаем по-добре — каза Анри.
После, повишавайки глас, добави:
— Е, какво? По-леко ли дишате сега, кралице?
— Да, ваше величество, да — прошепна Маргьорит.
— В такъв, случай — поде беарнецът — не искам повече да ви досаждам. Длъжен бях да ви засвидетелствам моите уважения и да ви поднеса приятелските си чувства. Благоволете да ги приемете така, както аз ви ги предлагам, от цялото си сърце. Приятна почивка! Лека нощ.
Маргьорит погледна мъжа си с блестящи от признателност очи и на свой ред му протегна ръка.
