Той тръгна веднага към леглото си, за да облече перленосивата дреха. Но за свое голямо учудване първото нещо, което видя до нея, беше прословутата шпага, забравена на улица Клош-Персе. Ла Мол я взе, повъртя я в ръце — беше тя.
— Аха — каза той, — дали тук няма магия? — И въздъхна: — Ех, да можеше да се намери и горкият Коконас по същия начин!
Два-три часа след като Ла Мол престана да се върти около малката къща с двоен вход, вратата на улица Тизон се отвори. Беше почти пет часът вечерта, следователно тъмно.
Една жена с дълга наметка с кожи, придружена от прислужница, излезе през вратата — държеше я отворена четиридесетгодишна дуеня — и се плъзна към улица Роа-дьо-Сесил, почука бързо на малка врата на улица Аржансон, която веднага се отвори пред нея, излезе през главния вход на същата къща откъм Вией-рю-дю-Тампл и се отправи към малък таен вход на двореца дьо Гиз, отвори го с ключ, който извади от джоба си, и изчезна.
Половин час по-късно един млад човек със завързани очи излезе от същата врата на същата малка къща, воден от една жена, която го изпрати до ъгъла на улица Жофроа-Лание и улица Мортелри. Там тя го подкани да преброи до петдесет и чак тогава да свали превръзката от очите си.
Младият човек изпълни точно поръчението и след като преброи до петдесет, свали кърпата от очите си.
— Дявол да го вземе — извика той, оглеждайки се наоколо си. — Да пукна, ако знам къде съм. Шест часът! — възкликна той, като чу часовника на „Парижката света Богородица“. — Какво ли е станало с горкия Ла Мол? Я да изтичам до Лувъра, може би там ще знаят нещо за него!
И като каза това, Коконас се спусна тичешком по улица Мортелри и стигна до вратите на Лувъра по- бързо от обикновен кон. Докато тичаше, изблъска и събори мнозина мирни граждани, които образуваха жив плет около магазинчетата на площад Бодоайе, и влезе в двореца.
Там разпита швейцареца и войника на пост. Швейцарецът бе видял господин дьо Ла Мол да влиза сутринта, но не го видял да излиза. Войникът бил на пост от час и половина и нищо не знаел. Коконас се качи тичешком в стаята си и припряно отвори вратата, но намери вътре само разкъсаната дреха на Ла Мол, което удвои още повече безпокойството му.
Той се сети за Ла Юриер и изтича при достопочтения съдържател на „А ла Бел-Етоал“. Ла Юриер каза, че е видял Ла Мол. Той обядвал при него. Коконас се успокои и понеже също беше много гладен, си поръча вечеря.
Коконас притежаваше двете необходими условия, за да си хапне сладко: спокоен дух и празен стомах. Той си хапна така добре, че вечерята му продължи до осем часа. Тогава, подкрепен с две бутилки от любимото му анжуйско винце, което гаврътваше с примижаване и примляскване, издаващи наслаждението му, той пак тръгна да търси Ла Мол, като при тази нова експедиция през тълпата раздаваше ритници и юмруци, съответстващи на нарасналите приятелски чувства следствие натъпканото благоутробие.
Това продължи един час. За един час Коконас преброди всички улици, съседни на кея Ла Грев, пристанището за въглища, улица Сент-Антоан и улиците Гизон и Клош-Персе, където се надяваше, че може би се е върнал приятелят му. Накрая си каза, че остава да се отбие още на едно място, а именно при пропуска на Лувъра, където реши да чака Ла Мол, докато той се върне.
До Лувъра нямаше повече от сто крачки и той тъкмо повдигаше една жена, чийто мъж беше съборил преди това на площад Сен-Жермен-д’Оксероа, когато в далечината забеляза на съмнителната светлина на един голям фенер до подвижния мост на Лувъра кадифения вишнев плащ и бялото перо на приятеля си, който, подобен на сянка, изчезна под входа на Лувъра, поздравявайки часовоя.
Знаменитият вишнев плащ бе вдигнал толкова шум в двора, че човек не можеше да го сбърка.
— Дявол да го вземе — възкликна Коконас, — този път наистина е той и ето че се прибира в Лувъра. — Хей, Ла Мол, хей, приятелю! Триста дяволи, аз имам такъв силен глас, как може да не ме чуе? За щастие имам и силни крака, така че ще го настигна.
Разчитайки на това, Коконас се спусна с всичка сила, пристигна за миг в Лувъра, но колкото и да бързаше, точно когато влезе в двора, вишневият плащ, сякаш също много забързан, изчезна във вестибюла.
— Хей, Ла Мол! — извика Коконас и пак хукна. — Не чуваш ли, аз съм, Коконас! За какъв дявол си се разтичал така? Да не би случайно да бягаш от някого?
И действително вишневият плащ като че ли имаше криле — не се качи, а хвръкна на втория етаж.
— Правиш се на глух! — извика Коконас! — А, сърдиш ми се! Яд те е на мен! Е, добре, върви по дяволите! Не мога повече.
Коконас подхвърли тези думи на беглеца в подножието на стълбата, отказвайки се да го следва с крака, но продължи да го следи с очи, докато се изкачваше по стълбите и стигна до покоите на Маргьорит. Изведнъж една жена излезе оттам и улови плаща, който Коконас гонеше.
— Охо! — каза Коконас. — Струва ми се, че това е кралица Маргьорит. Значи, е бил очакван. Ех, тогава друга работа. Разбирам защо не ми отговори.
И като полегна на перилото, погледна нагоре през пролуката на стълбището.
След няколко тихо разменени думи той видя, че вишневият плащ последва кралицата в покоите й.
— Добре, добре — каза Коконас. — Такава била работата. Не съм се излъгал. Има моменти, когато присъствието дори на най-добрия приятел е нежелателно и скъпият Ла Мол явно преживява точно такъв момент.
И Коконас, като изкачи безшумно стъпалата, седна на едно кадифено канапенце на самата площадка, казвайки си: „Така да бъде! Вместо да го настигна, ще го почакам… Да! Но струва ми се, че както влезе при наварската кралица, ще има дълго да го чакам. На всичко отгоре е и студено, дявол да го вземе! Хайде, хайде, също така добре мога да го почакам и в стаята. Все ще трябва да се върне в къщи.“
Едва завършил тази своя мисъл и готвейки се да я приведе в действие, леки бързи стъпки отекнаха над него, придружени от любимата песен на неговия приятел. Коконас се вслуша в стъпките и в песента. Ла Мол слизаше от горния етаж, където се намираше неговата стая, и като видя Коконас, запрескача по две стъпала, за да стигне по-бързо до приятеля си. Щом слезе, се хвърли в обятията му.
— О, дявол да го вземе, ти ли си? — каза Коконас. — Откъде изскочи?
— От улица Клош-Персе.
— Не, не те питам за онази къща там.
— А откъде искаш да изскоча?
— От кралицата.
— От кралицата ли?
— От покоите на наварската кралица.
— Та аз не съм бил при нея.
— Хайде де!
— Скъпи Анибал — каза Ла Мол, — ти бълнуваш. Аз идвам от моята стая, където те чакам от два часа.
— Идваш от стаята?
— Да.
— Значи, не теб съм преследвал на площада пред Лувъра.
— Кога?
— Преди малко.
— Не.
— Значи, не ти преди десет минути влезе в Лувъра.
— Не.
— И не се изкачи по тази стълба, като че ли те преследва цял легион дяволи?
— Не.
— Дявол да го вземе! — извика Коконас. — Виното на „А ла Бел-Етоал“ не е толкова лошо, че да ми замае така главата! Казвам ти, че само преди малко видях вишневия ти плащ и бялото ти перо под свода на Лувъра и че последвах и перото, и плаща ти до тази стълба, че и плащът, и перото ти, ти цял-целеничък, дори с ръката ти, която движиш като махало, бяха очаквани тук от една дама, която, силно подозирам, беше наварската кралица и която отведе през ей тази врата всичко това, а тази врата, ако не се лъжа, е на
