разделени като съпрузи, ние и двамата бихме желали да обединим щастливата си звезда.
— Това е вярно, ваше величество.
— Мисля, добре разбрах, че във всички планове, които бих могъл да имам за нашия общ възход, вие ми бяхте казали, че във ваше лице ще намеря не само вярна, но и активна съюзница.
— Да, господарю, и аз искам само едно. По-скоро да преминете към дело и да ми дадете възможност да премина и аз.
— Много съм щастлив, че мислите така, кралице, и надявам се, нито за минута не сте се съмнявали, че съм изоставил плана, замислен в същия ден, когато благодарение на вашата смела намеса животът ми бе спасен.
— Ваше величество, аз мисля, че безгрижието ви е само маска и вярвам не само в предсказанията на астролозите, но също така и във вашия ум.
— Какво бихте казали, кралице, ако някой осуетеше плановете ни и заплашеше и вас, и мен с жалко съществуване?
— Ще кажа, че съм готова да се боря заедно с вас, тайно или явно, все едно срещу кого.
— Кралице — продължи Анри, — нали можете по всяко време да влизате при вашия брат херцог д’Алансон? Вие се ползвате с неговото доверие и той е силно привързан към вас. Смея ли да ви помоля да узнаете дали в този момент той не се съвещава тайно с някого.
Маргьорит потрепера и запита:
— С кого, господарю?
— С дьо Муи.
— Защо? — запита Маргьорит, като сподави вълнението си.
— Защото, ако той е там, кралице, сбогом на всички ваши проекти или поне на моите.
— Ваше величество, говорете тихо — каза Маргьорит, правейки му едновременно знак с очи и с устни и посочвайки с пръст будоара.
— О — каза Анри, — пак ли има някой там? Наистина в този будоар има толкова често гости, че вашата стая става негостоприемна.
Маргьорит се усмихна.
— Пак ли господин дьо Ла Мол? — запита Анри.
— Не, ваше величество, този път господин дьо Муи.
— Той ли? — извика Анри с изненада, примесена с радост. — Значи, не е при херцог д’Алансон. О, доведете го, моля ви се, искам да му говоря.
Маргьорит изтича към будоара, отвори го и улавяйки дьо Муи за ръка, го отведе без предисловия при наварския крал.
— Ах, ваше величество — каза младият хугенот с упрек, по-скоро тъжен, отколкото горчив, — значи, вие ме предавате въпреки обещанието си! Това не е хубаво от ваша страна. Какво бихте казали, ако аз си отмъстя, като кажа…
— Вие няма да си отмъщавате, дьо Муи — прекъсна го Анри, стискайки му ръка, — или поне не преди да ме изслушате. Ваше величество — продължи Анри, обръщайки се към кралицата, — погрижете се, моля ви се, никой да не ни чува.
Едва изрекъл тези думи, Жийон се втурна изплашена и прошепна нещо на ухото на Маргьорит; тя скочи от стола си. Докато тичаше към преддверието с Жийон, Анри, без да се безпокои защо бе излязла от стаята, погледна под леглото, зад леглото, повдигна завесите и почука с пръсти по стените. Колкото се отнася до дьо Муи, разтревожен от всичките тези предпазни мерки, той най-напред провери дали шпагата му лесно се вади от ножницата.
Маргьорит, щом излезе от спалнята, се спусна в преддверието, където се озова лице с лице с Ла Мол, който въпреки молбите на Жийон искаше на всяка цена да влезе при кралицата.
Коконас седеше зад него, готов да го тласне напред или да го подкрепи в отстъплението му.
— Ах, вие ли сте, господин дьо Ла Мол! — възкликна кралицата. — Какво ви се е случило, защо сте така блед, защо треперите?
— Ваше величество — каза Жийон, — господин дьо Ла Мол чукаше така силно на вратата, че въпреки вашите заповеди бях принудена да му отворя.
— Каква е тази работа? — запита строго кралицата. — Истина ли е това, което ми казват, господин дьо Ла Мол?
— Ваше величество, исках да ви предупредя, че един чужденец, един непознат, може би крадец, се е вмъкнал при вас с моя плащ и моята шапка.
— Вие сте луд, господине! — каза Маргьорит. — Защото вашият плащ е на раменете ви. И нека бог ми прости, но струва ми се, че виждам вашата шапка на главата ви, макар че говорите с кралица.
— О, простете ми, ваше величество, простете — извика Ла Мол и бързо свали шапката си. — Бог ми е свидетел, че не е от неуважение към вас.
— Но от липса на доверие, нали? — каза кралицата.
— Какво да правя! — извика Ла Мол. — Един мъж идва у ваше величество, промъква се под моята дреха, а може би и под моето име…
— Един мъж! — каза Маргьорит, стискайки нежно ръката на клетия влюбен — Един мъж! Вие сте твърде скромен, господин дьо Ла Мол, погледнете през процепа на завесата и ще видите двама мъже.
И Маргьорит действително открехна кадифената завеса, извезана със злато, и Ла Мол позна Анри, който разговаряше с човека с вишневия плащ. Коконас, любопитен, като че ли се отнасяше до него, погледна също и позна дьо Муи. Двамата приятели останаха изумени.
— Сега, след като се успокоихте или поне се надявам, че е така — каза Маргьорит, — застанете до вратата на моите покои и на живот и смърт, скъпи Ла Мол, не пускайте никого да влиза. Ако някой се зададе дори на площадката, веднага предупреждавайте.
Ла Мол, кротък и послушен като дете, излезе, споглеждайки се с Коконас, и двамата застанаха отвън, без още да са се опомнили.
— Дьо Муи! — възкликна Коконас.
— Анри! — прошепна Ла Мол.
— Дьо Муи с твоя вишнев плащ, с твоето бяло перо, размахващ ръка като теб!
— Чудна работа… Но щом не е любов, сигурно е заговор.
— Ах, дявол да го вземе, ето че се забъркахме в политиката — каза Коконас ядосано. — За щастие, струва ми се, че херцогиня дьо Невер не е замесена в тази история.
Маргьорит се върна в стаята и седна до двамата събеседници. Тя беше излязла само за минута и добре бе използвала времето си. Жийон на пост при тайния вход и двамата благородници — часовои пред главния, й създаваха пълна сигурност.
— Кралице — каза Анри, — мислите ли, че има някаква опасност да ни подслушват и да ни чуят какво говорим?
— Ваше величество — отговори Маргьорит, — тази стая е тапицирана и има двойна ламперия, така че съвършено унищожава звука.
— Разчитам на вас — усмихна се Анри. После се обърна към дьо Муи тихо, сякаш въпреки уверенията на Маргьорит страховете му не се бяха разпръснали: — Кажете, дьо Муи, какво търсите тук?
— Тук ли? — запита дьо Муи.
— Да, тук, в тази стая.
— Той нищо не е търсил — каза Маргьорит, — аз го вмъкнах.
— Значи, сте знаели?
— Бях отгатнала всичко.
— Както виждате, дьо Муи, лесно е да се отгатне.
— Господин дьо Муи — продължи Маргьорит — беше с херцог Франсоа в стаята на двама от неговите придворни.
— Нали виждате, дьо Муи — повтори Анри, — всичко се знае.
— Вярно — каза дьо Муи.
— Сигурен бях — продължи Анри, — че херцог д’Алансон ви е пипнал.
— Ваша е грешката, господарю. Защо отблъснахте така упорито предложението ми?
