Коконас помисли за момент, после вдигна глава и каза:
— Драги приятелю, това, което казваш, е съвършено вярно. Ти си влюбен, постъпвай като влюбен. Аз съм амбициозен и мисля, че животът струва повече от една женска целувка. Не бих отишъл да рискувам живота си, без да поставя условия. Постарай се и ти, бедни Медор, да поставиш условия.
И след тези думи Коконас протегна ръка на Ла Мол и се отдалечи, като размени последен поглед и усмивка със своя приятел.
Бяха минали близо десет минути, след като той напусна поста, когато вратата се отвори, Маргьорит се подаде предпазливо, улови Ла Мол за ръка без нито дума, привлече го в дъното на покоите си и затвори сама всички врати грижливо, което показваше, че предстоящият разговор ще бъде важен.
После тя се спря, седна на абаносовия стол и привличайки Ла Мол до себе си, улови двете му ръце.
— Сега, когато сме сами — каза тя, — да си поговорим сериозно, мой искрени приятелю.
— Сериозно ли, кралице? — запита Ла Мол.
— Или любовно. Това повече ли ви харесва? В любовта, особено в любовта на една кралица, може да има сериозни неща.
— Да поговорим… тогава за тези сериозни неща, но при условие че ваше величество няма да се сърди за несериозните неща, които ще й кажа.
— Ще се сърдя само на едно нещо, Ла Мол, ако ме наричате „ваше величество“ или „кралице“. За вас, скъпи мой, аз съм само Маргьорит.
— Да, Маргьорит. Да, Маргарита. Да, моя перла — каза младият човек, като просто изпиваше с поглед кралицата.
— Ето така е добре — каза Маргьорит. — Значи, вие ревнувате, мой красиви рицарю?
— О, до умопомрачение!
— Хубава работа!
— До лудост, Маргьорит!
— И от кого, кажете?
— От всичко.
— И по-точно?
— Първо от краля.
— Мисля, че след всичко, което сте видели и чули, можете да бъдете напълно спокоен.
— От дьо Муи, когото видях тази сутрин за първи път и когото намирам тази вечер така близък с вас.
— От господин дьо Муи ли?
— Да.
— И какво ви кара да се съмнявате в господин дьо Муи?
— Слушайте… Аз го познах по фигурата, по цвета на косите, по някаква инстинктивна ненавист към него. Тази сутрин той беше при херцог д’Алансон.
— Е, и какво общо има това с мен?
— Херцог д’Алансон е ваш брат. Казват, че вие го обичате много. Вие сте му доверили някакво въжделение на сърцето си, а той според дворцовите привички е изпълнил желанието ви, като ви е изпратил господин дьо Муи. Дали да бъда щастлив, че кралят се случи тук едновременно с него, не знам, но във всеки случай, ваше величество, бъдете откровена с мен. По липса на друго чувство любов като моята има право да иска в замяна откровеност. Вижте, аз съм в краката ви. Ако чувството ви към мен е било само мигновена прищявка, аз ви връщам думата, вашето обещание, вашата любов, връщам благоволението на херцог д’Алансон и се отказвам от службата си при него, ще загина при обсадата на Ла Рошел, ако не умра от любов, преди да стигна там.
Маргьорит изслуша с усмивка пленителните му думи, радвайки се на тази вълнуваща сцена, после наведе хубавото си замечтано лице над неговите горещи ръце и прошепна:
— Обичате ли ме?
— О, кралице, повече от живота! Повече от спасението, на душата ми! Повече от всичко! Но вие, вие… вие не ме обичате!
— Бедни безумецо!
— Да, ваше величество — извика Ла Мол, все още в краката й. — Аз ви казах, че съм безумец.
— Значи, най-важното нещо за вас е вашата любов, скъпи Ла Мол?
— Само тя, единствено тя, ваше величество.
— Е, добре, така да бъде. Нека останалото е само допълнение. Вие ме обичате и искате да живеете край мен, нали?
— Моята единствена молитва към бога е да не ме разделя никога от вас.
— Е, добре, вие няма да ме напуснете. Аз имам нужда от вас, Ла Мол.
— Имате нужда от мен? Слънцето има нужда от светулката!
— Ако ви кажа, че ви обичам, ще ми бъдете ли напълно предан?
— Не съм ли вече, ваше величество, и то изцяло?
— Да, но, нека бог ми прости, вие все още се съмнявате!
— О, аз греша, аз съм неблагодарник или както ви казах и както сама казахте, безумец. Но защо господин дьо Муи беше при вас тази вечер? Защо го видях тази сутрин у херцог д’Алансон? Защо този вишнев плащ, това бяло перо? Това старание да подражава моята походка? Ах, ваше величество, не вас подозирам аз, а вашия брат!
— Нещастник — каза Маргьорит, — нещастник, който мисли, че херцог Франсоа е толкова любезен, че ще изпрати един обожател при сестра си. Безумец, който уж ревнува, а не е отгатнал. Знаете ли вие, Ла Мол, че херцог д’Алансон още утре би ви убил със собствената си шпага, ако разбере, че сте тук тази вечер в краката ми и че вместо да ви изгоня, аз ви казвам: „Останете на мястото си, Ла Мол, защото аз ви обичам, мой хубав рицарю, чувате ли, обичам ви!“ Повтарям ви, той би ви убил.
— Велики боже! — възкликна Ла Мол, като залитна и погледна ужасено Маргьорит. — Нима е възможно?
— Всичко е възможно, приятелю, в наше време и в този двор. А сега само една дума. Не заради мен господин дьо Муи е наметнал вашия плащ и е скрил лицето си под вашата шапка, идвайки в Лувъра. Направил го е за херцог д’Алансон. Но аз го доведох тук, защото го помислих за вас. Той знае нашата тайна, Ла Мол, затова трябва да внимаваме с него.
— Предпочитам да го убия — каза Ла Мол, — така ще бъде много по-кратко и по-сигурно.
— А аз, мой храбри рицарю, предпочитам той да живее и вие да знаете всичко, защото животът му не само е важен за нас, но е и необходим. Слушайте и претеглете добре думите си, преди да ми отговорите. Обичате ли ме достатъчно, Ла Мол, за да се зарадвате, ако аз стана истинска кралица, тоест владетелка на истинско кралство?
— Уви, ваше величество, аз ви обичам много и желая всичко, което вие желаете. Дори това желание да бъде нещастието на моя живот.
— Е, добре, искате ли да ми помогнете да осъществя това свое желание, което ще ви направи още по-щастлив?
— О, аз ще ви загубя, ваше величество! — извика Ла Мол, като скри лице в ръцете си.
— Нищо подобно, напротив, вместо да бъдете пръв между моите служители, вие ще станете пръв между моите поданици, това е всичко.
— О, не корист… не амбиция, ваше величество… Не опетнявайте сама чувството, което изпитвам към вас… Преданост, само преданост!
— Благородна душа — каза Маргьорит, — е, добре, аз приемам вашата преданост и ще съумея да я оценя.
И тя му протегна двете си ръце, които Ла Мол покри с целувки.
— Е, какво ще кажете? — запита тя.
— Ще кажа да — отговори Ла Мол, — да, Маргьорит. Започвам да разбирам този таен план, за който бях чувал да се говори сред хугенотите преди Вартоломеевата нощ. Този план, за осъществяването на който бях извикан в Париж, както и мнозина други, много по-достойни от мен. Вие горите от желание за действително наварско кралство, което да замести фиктивното. Крал Анри ви подтиква към това. Дьо Муи
