заговорничи с вас, нали? Но какво общо има с цялата работа херцог д’Алансон? Къде ще се намери престол за него? Не го виждам. Или херцог д’Алансон е така силно… привързан към вас, че ви подпомага във всичко, без да иска нищо в замяна на опасността, на която се излага?
— Херцогът, скъпи приятелю, заговорничи изключително за своя сметка. Да го оставим да се заблуждава. Неговият живот е залог за нашия.
— Но аз, аз, който съм на служба при него, мога ли да му изменя?
— Да му измените? С какво? Какво ви е доверил той? Не ви ли измами, като даде на дьо Муи вашия плащ и вашата шапка, за да проникне при него? Казвате, че сте на служба при херцога. А не бяхте ли при мен, скъпи рицарю, преди да отидете при него? Доказал ли ви е той своето приятелство така силно, както аз съм ви доказала любовта си.
Ла Мол се изправи блед, като поразен от мълния.
— О — прошепна той, — Коконас имаше право. Интригата ме заплита в мрежите си. Тя ще ме удуши.
— Е? — запита Маргьорит.
— Ето моя отговор. Твърдят и аз чух на другия край на Франция, където вашето име, мълвата за вашата всепризната красота докоснаха сърцето ми като смътен копнеж по непознатото, говорят, че вие сте обичали неведнъж и вашата любов винаги е била гибелна за мъжа, когото обичате. И че смъртта, навярно от ревност, почти винаги ви е отнемала любимите.
— Ла Мол!…
— Не ме прекъсвайте, моя Маргарита, любима! Говорят също така, че вие пазите в златни кутии сърцата на тези верни приятели и че от време на време тъжните им останки извикват у вас скръбен спомен, благочестив поглед. Вие въздишате, моя кралице, вашите очи се прибулват. Значи, това е истина. Е, добре, нека аз бъда най-обичаният и най-щастливият любимец. На другите вие сте пронизали сърцето и пазите сърцата им. За мен вие правите повече, излагате главата ми. Е, добре, Маргьорит, закълнете ми се пред божия образ, който ми спаси живота точно тук, закълнете се, че ако умра за вас, както ми предсказва едно мрачно предчувствие, закълнете ми се, че ще запазите главата, след като палачът я отдели от тялото ми, за да притискате от време на време устните си до нея. Закълнете се, Маргьорит, и обещанието за тази награда от моята кралица ще ме направи ням, предател и подлец при нужда, с други думи, напълно предан, какъвто трябва да бъде вашият любим и вашият съучастник.
— О, злокобно безумие, мое скъпо сърце! — възкликна Маргьорит. — О, съдбоносна мисъл, моя нежна любов!
— Закълнете се…
— Да се закълна?
— Да. Върху това сребърно ковчеже с кръст отгоре. Закълнете се.
— Добре — каза Маргьорит, — ако, да не дава господ, твоите мрачни предчувствия се сбъднат, мой хубав рицарю, кълна ти се над този кръст, че ти ще бъдеш до мен жив или мъртъв, докато живея аз самата, и ако не успея да те спася от гибелта, в която се хвърляш заради мен, само заради мен, зная това, ще дам поне на твоята бедна душа утехата, която искаш и която ще си заслужил.
— Още една дума, Маргьорит. Сега вече мога да умра, защото съм спокоен, но мога и да живея. Можем да успеем. Наварският крал може да стане истински крал и вие истинска кралица. Тогава кралят ще ви отведе, този обет ще се наруши и ние ще се разделим. Маргьорит, скъпа Маргьорит, любима моя, вие успяхте с една дума да ме успокоите за смъртта ми, успокойте ме сега с една дума за живота ми.
— Не се бой от нищо, аз съм твоя тялом и духом! — извика Маргьорит, протягайки отново ръка над сребърния кръст. — Ако замина, ти ще ме последваш. Ако кралят откаже да те вземе, и аз няма да замина.
— Но вие няма да смеете да му се противопоставите.
— Любими мой Хиацинт — каза Маргьорит, — ти не познаваш Анри. В този момент той мечтае само за едно — да стане крал. И за това свое желание би пожертвувал всичко, което притежава, и с още по-голяма охота онова, което не притежава. Сбогом.
— Ваше величество — усмихна се Ла Мол, — нима ме отпращате?
— Вече е късно — каза Маргьорит.
— Наистина, но къде да отида? Господин дьо Муи е в моята стая с херцог д’Алансон.
— Ах, вярно — каза Маргьорит с възхитителна усмивка, — всъщност аз и без това имам да ви разказвам още много неща за този заговор.
От тази нощ Ла Мол стана много повече от обикновен фаворит и можеше да носи гордо главата, на която жива или мъртва бе обещано такова прекрасно бъдеще.
И все пак от време на време тежки мисли скланяха челото му, страните му бледнееха и мрачно размишление дълбаеше бразда между веждите на младежа, толкова безгрижен някога, толкова щастлив сега.
Глава 27
Божията ръка
Анри бе казал на баронеса дьо Сов на раздяла:
— Легнете си, Шарлот. Престорете се на сериозно болна и под никакъв предлог утре през целия ден не приемайте никого.
Шарлот се подчини, без да разбере причината, която бе накарала краля да й поръча подобно нещо. Но тя започваше да свиква със странностите на Анри, както биха казали днес, или с неговите прищевки, както се казваше тогава.
Впрочем тя знаеше, че Анри крие в сърцето си тайни, които не казва на никого, в ума си проекти, които се страхуваше да разкрие дори в сънищата си. Така че тя се подчиняваше на всичките му желания, сигурна, че дори най-странните му хрумвания имат смисъл.
Същата вечер тя се оплака на Дариол, че чувства силна тежест в главата, придружена със замайване. Анри й бе поръчал така да каже.
На другия ден се престори, че иска да стане, но едва докоснала с крак пода, се оплака от обща слабост и отново си легна.
Това неразположение, за което Анри бе вече съобщил на херцог д’Алансон, бе първата новина, занесена на Катерина, когато тя запита най-невъзмутимо защо баронеса дьо Сов не присъствува както обикновено при нейното ставане.
— Болна, е — отговори херцогиня дьо Лорен.
— Болна — повтори Катерина, без нито един мускул на лицето й да издаде, че се интересува от отговора. — Превземки на ленивка.
— Не, ваше величество — каза херцогинята. — Тя се оплаква от силно главоболие и слабост, която й пречи да стане…
Катерина не отговори нищо. Не несъмнено, за да прикрие радостта си, се обърна към прозореца и виждайки Анри, който прекосяваше двора след разговора с дьо Муи, стана, за да го разгледа по-добре, и подтиквана от съвестта, която избуява незабелязано дори в най-закоравелите сърца, каза на капитана на гвардията си:
— Не ви ли се струва, че моят син Анри тази сутрин е по-блед, отколкото обикновено?
Нищо такова нямаше. Анри беше много неспокоен духом, но съвсем здрав тялом.
Малко по малко придворните, които обикновено присъстваха при ставането на кралицата, се оттеглиха. Останаха само три-четири, по-близки от другите. Катерина нетърпеливо ги освободи под предлог, че иска да бъде сама.
Щом и последният благородник излезе, тя затвори вратата, приближи се до един таен шкаф, скрит в стените на стаята й, отвори плъзгащата се врата в дървената ламперия и измъкна оттам една книга, чиито измачкани страници издаваха честата употреба.
Тя постави книгата на масата, отвори я, облакъти се и зачете.
— Точно така — прошепна тя. — Главоболие, обща слабост, болки в очите, възпаление на небцето. Досега се говори само за главоболие и за слабост… другите симптоми няма да закъснеят.
И тя продължи:
