го предаде лично на човека, за когото беше предназначено.
Писмото беше адресирано до Лувие дьо Морвел, капитан на кралските фитилчици на улица Сьоризе, близо до Арсенала.
Глава 28
Писмото от Рим
Изминаха няколко дни от току-що описаните събития, когато една сутрин в Лувъра влезе носилка, съпроводена от група придворни на херцог дьо Гиз, и на наварската кралица съобщиха, че херцогиня дьо Невер иска да й поднесе почитанията си.
В това време при Маргьорит беше баронеса дьо Сов. Хубавата баронеса излизаше за пръв път след мнимата болест. Тя беше узнала, че кралицата е проявила пред мъжа си голямо безпокойство за нейното неразположение, което почти цяла седмица занимаваше двора, и сега бе дошла да й благодари.
Маргьорит я поздрави с оздравяването и за щастливото й избавление от внезапния пристъп на тази странна болест, чиято сериозност тя в качеството си на френска принцеса не можеше да не прецени правилно.
— Надявам се, че ще дойдете на големия лов, отлаган вече веднъж — каза Маргьорит, — който е определен окончателно за утре. Времето е твърде топло за зима, слънцето е размекнало земята и всички ловци твърдят, че ще бъде много благоприятен ден.
— Но, ваше величество — възрази баронесата, — не зная все пак дали ще бъда в състояние…
— Ами — каза Маргьорит, — ще направите усилие. Освен това, понеже съм ловджийка, позволих на краля да разполага с малкия беарнски кон, който трябваше да яздя и който много добре ще ви подхожда. Не са ли ви казали още за това?
— Казаха ми, ваше величество, но не знаех, че малкият кон е бил предназначен за вас. Иначе никога не бих приела.
— От гордост ли, баронесо?
— Напротив, ваше величество, от смирение.
— Значи, ще дойдете.
— Благодаря на ваше величество за честта. Ще дойда, щом вие ми заповядвате.
Точно в този момент съобщиха за херцогиня дьо Невер. При това име Маргьорит трепна така радостно, че баронесата разбра — двете жени имаха да си говорят нещо — и стана, за да се оттегли.
— И така, до утре — каза Маргьорит.
— До утре, ваше величество.
— Добре, че се сетих, нали знаете, баронесо — освободи я с жест Маргьорит, — че пред обществото аз ви ненавиждам, понеже страшно ви ревнувам.
— А насаме? — запита баронеса дьо Сов.
— О, насаме не само ви прощавам, но дори ви благодаря.
— Тогава ваше величество ще позволи…
Маргьорит й протегна ръката си, баронесата я целуна с уважение, направи дълбок поклон и излезе.
Докато баронеса дьо Сов се изкачваше по стълбата към апартамента си, подскачайки като отвързана козичка, херцогиня дьо Невер си разменяше с кралицата церемониални поклони, а придружаващите я благородници се оттеглиха.
— Жийон — извика Маргьорит, когато вратата се затвори зад последния, — Жийон, погрижи се никой да не ни прекъсва.
— Да — каза херцогинята, — защото имаме да си говорим много сериозни работи.
Тя взе един стол и се разположи до огъня и на слънце, сигурна, че никой не ще посмее да наруши тази установена близост между нея и наварската кралица.
— Е — усмихна се Маргьорит, — какво прави нашият знаменит изтребител?
— Скъпа кралице — каза херцогинята, — кълна ти се, че той е митологично същество. Неподражаем е по остроумие, което никога не пресъхва. Има шеги, от които и светите мощи биха примрели от смях. Впрочем той е най-ожесточеният езичник, който някога се е явявал под образа на католик. Луда съм за него. А ти как си с твоя Аполон?
— Уви! — въздъхна Маргьорит.
— Ах, това „уви“ ме плаши, скъпа кралице. Да не би симпатичният Ла Мол да е прекалено почтителен или прекалено сантиментален. В такъв случай ще бъда принудена да призная, че е пълна противоположност на приятеля си Коконас.
— Нищо подобно. Той е на настроения — каза Маргьорит, — но това „уви“ се отнася до мен.
— И какво означава то?
— Означава, скъпа херцогиньо, че аз се страхувам да не се влюбя сериозно в него.
— Наистина ли?
— Честна кралска дума.
— О, толкова по-добре. Весело ще си живеем тогава — извика Анриет. — Да обичам малко, беше моя мечта, да обичаш много, беше твоя. Нали е приятно, моя скъпа и учена кралице, умът да отдъхне, сърцето да се разлудува? И след буйния възторг — радост и блаженство… Ах, Маргьорит, имам предчувствие, че ще прекараме чудесна година.
— Мислиш ли? — каза кралицата. — А аз, напротив, виждам нещата в черно. Политиката ужасно ме занимава. Да не забравя да ти кажа, узнай дали твоят Анибал е така предан на брат ми, както изглежда. Осведоми се. Много е важно.
— Той предан на някого или на нещо! Съвсем ясно е, че не го познаваш като мен. Ако посвети някога себе си на нещо, то ще бъде само на амбициите си. Брат ти може ли да му даде големи обещания? Тогава всичко е наред. Той ще бъде предан на брат ти. Но ако брат ти, макар че е френски принц, не изпълни обещанията, които е дал, а дори и без това, тежко на брат ти.
— Наистина ли?
— Нещата стоят така, както ти ги казвам. Всъщност, Маргьорит, има моменти, когато тоя опитомен тигър плаши даже мен. Онзи ден му казах: „Анибал, пазете се, не ми изменяйте, защото, ако ми измените…“ и го загледах с изумрудените си очи, които вдъхновиха Ронсар да напише:
— И после?
— После аз си мислех, че той ще ми каже: „Аз да ви изменя! Аз! Никога!“ Вместо това знаещ ли какво ми отговори?
— Не.
— Слушай тогава и сама съди за човека: „Но ако — отговори ми той, — ако вие ми измените, пазете се също, защото, макар че сте принцеса…“ И изричайки тези думи, той ме заплаши не само с поглед, но и с дългия си, сух пръст с остър нокът, който ми пъхна почти под носа. В този миг, моя клета кралице, признавам ти, физиономията му беше толкова страшна, че потреперих, а ти сама знаеш, че не съм от най- страхливите.
— Да те заплаши теб, Анриет? Нима се осмели!
— Ех, дявол да го вземе, че нали и аз го заплаших? В края на краищата той има право. Както виждаш, предан е до известна степен или по-скоро до твърде неизвестна степен.
— В такъв случай ще видим — каза Маргьорит замислено. — Ще поговоря с Ла Мол. Нищо друго ли няма
