— Вие сте отказали! — извика Маргьорит. — Значи, моето предчувствие е било основателно.
— Кралице — поклати глава Анри, — и ти, мой храбри дьо Муи, вие ме разсмивате с вашите възклицания. Какво искате? Един човек влиза при мен, говори ми за престол, за бунт, за размирици на мен, Анри, владетел, когото търпят само защото е свел смирено чело. Хугенот, пощаден при условие, че играе ролята на католик. И искат да приема тези предложения, направени ми в стая без тапицировка и без двойна ламперия! Триста дяволи, вие сте или деца, или безумци!
— Но, ваше величество, не биваше да ме оставяте без надежда, можехте, ако не да ми кажете нещо, то поне да ми дадете някакъв знак, да направите някакъв жест!
— Какво ви каза моят шурей, дьо Муи? — запита Анри.
— О, господарю, това вече не е моя тайна.
— Боже мой! — поде Анри малко нетърпеливо, че има работа с човек, който толкова зле разбира думите му. — Не ви питам какви предложения ви е направил той, питам ви само дали е подслушвал, дали е чул?
— Той е подслушвал, ваше величество, и беше чул.
— Той е подслушвал и е чул! Вие сам го казвате, дьо Муи! Жалък конспиратор сте вие! Ако бях казал дори една дума, вие щяхте да бъдете загубен, защото аз не знаех, но се съмнявах донякъде, че той е там и ако не той, то някой друг, херцог д’Анжу например, Шарл IX или кралицата-майка. Вие не познавате стените на Лувъра, дьо Муи. За тях е създадена поговорката, че и стените имат уши. И аз да говоря, познавайки тези стени! Хайде, хайде, дьо Муи, изглежда, нямате високо мнение за ума на наварския крал. И се учудвам, че му предлагате корона, щом мнението ви за него не е по-високо.
— Но, ваше величество — възрази дьо Муи, — не можехте ли, макар и отказвайки се от короната, да ми направите поне един знак. Тогава аз нямаше да се отчая и нямаше да смятам всичко за загубено.
— Триста дяволи! — извика Анри. — Ако е подслушвал, не можеше ли и да вижда? И не пропада ли човек от един знак, както и от една дума? Вижте, дьо Муи — продължи кралят, като се огледа, — дори в този час така близо до вас, че думите ми остават само между трима ни, аз пак се страхувам някой да не ме чуе, като ви казвам: „Дьо Муи, повтори ми предложенията си.“
— Но, господарю — възкликна дьо Муи отчаяно, — сега съм обвързан с херцог д’Алансон.
Маргьорит плесна ядосано с хубавите си ръце.
— Значи, вече е късно!
— Напротив — прошепна Анри. — Разберете, че именно в това проличава божията ръка… Не се отказвай, дьо Муи, защото в херцог Франсоа е нашето спасение. Мислиш ли, че наварският крал може да запази главите ви? Напротив, нещастнико! Заради мен ще ви избият всички до последния човек при най- малкото подозрение. Но френски принц, това е друго. Събери доказателства, дьо Муи. Подсигури се. Но какъвто си наивен, сигурно си се обвързал в момент на възбуда и само думата му ти е била достатъчна.
— О, господарю, аз бях така отчаян, че ни изоставихте, повярвайте ми, че сам се хвърлих в ръцете на херцога освен това се страхувах, че съм предаден, защото той знаеше нашата тайна.
— Сега ти знаеш неговата тайна, дьо Муи, и всичко зависи само от теб. Какво желае той? Да стане наварски крал? Обещай му короната. Какво иска? Да напусне двора? Осигури му средства да избяга. Работи за него, дьо Муи, като че ли работиш за мен. Използвай го за щит, за да посрещне всички удари, които са отправени срещу нас. Когато се наложи да бяга, ще избягаме двамата. Когато се наложи да се сражаваме и да царуваме, ще царувам само аз.
— И не се доверявайте на херцога — каза Маргьорит. — Той е потаен и проницателен. Ненавистта и приятелството му са безразлични. Винаги е готов да се отнася е приятелите си като с неприятели и с неприятелите като с приятели.
— Значи — каза Анри, — той ви чака, така ли е, дьо Муи?
— Да, ваше величество.
— Къде?
— В стаята на двама свои благородници.
— В колко часа?
— Преди полунощ.
— Още няма единадесет часа — каза Анри. — Не сте закъснели. Вървете, дьо Муи!
— Имаме ли вашата дума, господине? — запита Маргьорит.
— Моля ви се, кралице — каза Анри, който умееше да проявява доверие към разни хора при различни случаи. — С господин дьо Муи този въпрос изобщо не се поставя.
— Имате право, господарю — отговори младият човек. — Но ми е нужна вашата дума, защото трябва да я предам на водачите на нашата партия. Вие не сте станали истински католик, нали?
Анри сви рамене.
— И не се отказвате от наварското кралство?
— Не се отказвам от никое кралство, дьо Муи. Само че си запазвам правото да избера най-хубавото. С други думи, което ще подхожда най-много и на мен, и на Вас.
— Ами ако междувременно ваше величество бъде задържан, обещава ли нищо да не разкрие? Дори и ако кралската неприкосновеност бъде накърнена с изтезания?
— Дьо Муи, кълна се в бога.
— Само още една дума, господарю, как ще ви виждам?
— Още утре ще имате ключ от моята стая и ще влизате колкото пъти ви е необходимо и когато ви е угодно. За вашето присъствие в Лувъра ще отговаря херцог д’Алансон. А сега идете при него по малката стълба, аз ще ви водя. През това време кралицата ще покани тук един вишнев плащ като вашия, който преди малко беше в преддверието. Не бива да се разграничават двата, не бива да се знае, че вие сте двойник, нали, дьо Муи? Нали, ваше величество?
Анри произнесе последните си думи, като се смееше и гледаше Маргьорит.
— Да — каза тя, без да се смущава, — защото в края на краищата господин дьо Ла Мол е на служба при брат ми.
— Е, добре, постарайте се да го спечелите за нас, ваше величество — каза Анри напълно сериозно. — Не жалете нито злато, нито обещания. Поставям всичките си съкровища на негово разположение.
— Тогава — каза Маргьорит, усмихвайки се подобно на жените на Бокачо, — щом това е вашето желание, ще направя всичко, което е по силите ми.
— Добре, добре, кралице. А вие, дьо Муи, върнете се при херцога и с неговите камъни по неговата глава.
Глава 26
Маргарита
Докато се водеше този разговор, Ла Мол и Коконас стояха на пост. Ла Мол, малко тъжен, Коконас малко неспокоен.
Това се дължеше на факта, че Ла Мол бе имал време да размисли, а Коконас му бе помогнал като по чудо.
— Какво мислиш ти за всичко това, приятелю? — бе запитал Ла Мол Коконас.
— Мисля — отговори пиемонтецът, — че тук се крие някаква дворцова интрига.
— И ако ти се удаде случай, склонен ли си да играеш роля в тази интрига?
— Драги приятелю — отговори Коконас, — слушай внимателно какво ще ти кажа и се постарай да извлечеш поука. Във всичките тези интриги и кралски машинации ние не можем, пък и не трябва да се намесваме освен като сенки. Там, където наварският крал ще остави парче от своето перо, а херцог д’Алансон парче от плаща си, ние ще сложим на карта живота си. Кралицата ти е хвърлила око и ти си се запалил. Нищо по-хубаво от това. Губи си ума по любов, скъпи приятелю, но не го губи за политика.
Това беше мъдър съвет. Ла Мол го изслуша тъжно като човек, който съзнава, че поставен между разума и безумието, ще избере безумието.
— Аз не съм се запалил, Анибал, аз обичам кралицата. И за щастие или за нещастие я обичам от цялото си сърце. Това е безумие, ще кажеш ти, съгласен съм. Аз съм безумец. Но ти, Коконас, си мъдър. И не трябва да страдаш поради моите глупости и да споделяш моята нещастна съдба. Върви при нашия господар и не се излагай.
