Гиз попита дали не може да поговори в отсъствието на принца с Орили. Камердинерът отговори, че Орили е в кабинета на своя господар и херцогът може да го пита каквото иска.
Херцогът се запъти към кабинета.
И действително Орили, музикант и довереник на принца, беше, както си спомняте, посветен във всички тайни на херцог д’Анжу и трябваше най-добре да знае къде се намира негово височество.
Самият Орили обаче беше разтревожен не по-малко, ако не и повече от камердинера и от време на време, оставяйки лютнята, струните на която разсеяно подръпваше, отиваше до прозореца да погледне не идва ли принцът.
Три пъти изпращаха хора да питат за него в Лувъра и всеки път получаваха отговор, че принцът се е върнал много късно и още почива.
Херцог дьо Гиз попита Орили за херцог д’Анжу.
Орили, разделен от своя господар вечерта на ъгъла на улица Арбр-Сек от голяма група хора, която се вля в тълпата, събрала се около странноприемницата „Пътеводна звезда“, се беше върнал в двореца д’Алансон, за да го изчака там, без да знае нищо за решението на негово кралско височество да пренощува в Лувъра.
Лютнистът разказа на лотарингския принц за тримата негови пратеници в Лувъра и за еднаквия отговор, получен от всеки един от тях.
— Да спи в единадесет часа! — каза херцогът. — Съвсем невероятно. Самият крал по това време обикновено е вече на крака. Вие трябва да отидете в Лувъра, Орили.
— Мислих за това, монсеньор — каза Орили, — но ето какво ме смущава: може би принцът е заповядал на портиера на Лувъра да отговаря, че той спи, а сам се занимава с любовни похождения някъде из града. Ако работата е такава, то той, несъмнено, ще бъде недоволен от нашите търсения.
— Орили — възрази херцогът, — повярвайте ми, монсеньорът е твърде разумен човек, за да се занимава с любовни похождения в такъв ден като днешния. Идете без всякакъв страх в Лувъра и ще го намерите там.
— Щом желаете, ще отида, господине. Но какво да му предам?
— Ще му кажете, че церемонията в Лувъра е определена за два часа и, както му е добре известно, трябва да се посъветваме, преди да отидем при краля. Нали разбирате, Орили — добави херцогът с недоволен и непочтителен вид, — сега, когато кралят се готви да назначи глава на Лигата, не е време да се спи.
— Прекрасно, монсеньор, ще помоля негово височество да дойде тук.
— Кажете му, че го чакам с нетърпение. Много от поканените за два часа са вече в Лувъра и не трябва да губим нито минута. А пък аз ще изпратя през това време за господин дьо Бюси.
— Разбрано, монсеньор. Но какво да правя, ако не намеря негово височество в Лувъра?
— Ако не намерите негово височество в Лувъра, Орили, не го търсете на друго място. Достатъчно ще бъде да му разкажете след това с какво усърдие съм се опитвал да го намеря. Както и да е, в два без четвърт ще бъда в Лувъра.
Орили се поклони на херцога и излезе.
Шико забеляза, че лютнистът напусна двореца и се досети къде отива.
Ако херцог дьо Гиз разбере за ареста на херцог д’Анжу, всичко ще бъде загубено, или най-малкото, твърде много ще се усложни.
Като видя, че Орили тръгна по улица Юшет към моста Сен-Мишел, Шико запрепуска с всичка сила на дългите си нозе по улица Сент-Андре-дез-Ар и преди още Орили да стигне до Гран-Шатле, той беше минал Сена с Нелския ферибот.
Ние с вас ще тръгнем след Орили, тъй като той ни води там, където трябва да се разиграят главните събития на този ден.
Лютнистът тръгна по крайбрежните улици, по които с вид на победители се тълпяха буржоа, и се озова пред Лувъра. Сред бурното парижко ликуване дворецът бе запазил своя спокоен и безгрижен вид.
Орили познаваше добре живота и особено придворния живот. Той побъбри първо с дежурния офицер, лице, твърде важно за всеки, който иска да разбере новините и да разузнае не са ли се случили някакви скандални произшествия.
Дежурният офицер беше самата любезност — кралят беше станал сутринта в най-добро настроение.
От дежурния офицер Орили се запъти към портиера.
Портиерът провеждаше преглед на войниците от охраната, които бяха облечени с нови униформи, и им връчваше нов модел алебарди.
Той се усмихна на лютниста и отговори на неговите забележки по повод дъжда и хубавото време, което създаде най-благоприятно впечатление у Орили за политическата атмосфера.
Ето защо той се запъти по-нататък и започна да се изкачва по главното стълбище към покоите на херцога, като се покланяше старателно на придворните, изпълнили стълбищните площадки и преддверия.
До вратата, която водеше в покоите на негово височество, той видя Шико, седнал на сгъваем стол.
Шико играеше сам на шах и изглеждаше изцяло погълнат от решаването на трудна задача.
Орили искаше да мине покрай него, но дългите крака на Шико заемаха цялата стълбищна площадка.
Музикантът бе принуден да потупа гасконеца по рамото.
— А, вие ли сте — каза Шико, — моля за извинение, господин Орили.
— Какво правите тук, господин Шико?
— Както виждате, играя на шах.
— Сам със себе си?
— Да… изучавам една комбинация. А вие, господине, играете ли шах?
— Много слабо.
— Разбира се, вие сте музикант, а музиката е трудно изкуство и онези избраници, които се посвещават на музиката, са принудени да й отдават цялото си време и способности.
— Комбинацията, изглежда, е сложна? — засмя се Орили.
— Да. Безпокои ме моят крал, искам да кажа цар. Знаете ли, господин Орили, в шаха царят е глупава фигура, ненужна: тя няма своя воля, може да прави само по една крачка — надясно, наляво, напред или назад. А враговете й са много ловки — конете, например, които с един скок преминават два квадрата, и цяла тълпа пионки, те обкръжават царя, притискат го и всячески го безпокоят. Така че, ако си няма добри съветници, дявол да го вземе, спукана му е работата, няма да се задържи дълго. Наистина той си има своя шут, тоест тур, който идва и си отива, прелита от единия край на дъската до другия, има право да застава пред царя, зад него, до него. Истина обаче е и това, че колкото по-предан е шутът на своя цар, толкова повече той рискува, господин Орили, и трябва да ви призная, че точно сега моят цар и неговият шут се намират в най-опасно положение.
— Но — попита Орили — какви обстоятелства ви накараха да разучавате тази комбинация пред вратата на негово кралско височество, господин Шико?
— Работата е там, че чакам господин дьо Келюс, той е там.
— Къде там?
— При негово височество, разбира се.
— Господин дьо Келюс е при негово височество? — учуди се Орили.
По време на разговора Шико освободи пътя на лютниста, но премести цялото си имущество в коридора, така че пратеникът на господин дьо Гиз се озова между гасконеца и вратата в преддверието.
Орили обаче не се решаваше да отвори тази врата.
— Но какво прави господин дьо Келюс при херцог д’Анжу? — попита той. — Не знаех, че са такива приятели?
— Шшт! — произнесе Шико с тайнствен вид.
След това, без да изпуска шахматната дъска, той изви тялото си на дъга, и макар и краката му да не помръднаха, устните му се оказаха до ухото на Орили.
— Той иска извинение от негово кралско височество за малкото недоразумение, възникнало между тях
