Графиня дьо Монсоро

вчера.

— Наистина ли? — каза Орили.

— Така му нареди кралят. Нали знаете в какви прекрасни отношения са сега братята. Кралят не пожела да понесе една дързост на Келюс и му заповяда да иска извинение.

— Наистина?

— Ах, господин Орили — каза Шико, — струва ми се, че у нас започва златен век. Лувърът се превърна в Аркадия, а братята — Arcades ambo59. О, извинете, господин Орили, непрекъснато забравям, че сте музикант.

Орили се усмихна и влезе в антрето на херцога, като отвори вратата достатъчно широко, за да може Шико да размени многозначителен поглед с Келюс, който при това най-вероятно беше предупреден предварително.

След това Шико, връщайки се към своите паламедовски60 комбинации, се зае да мъмри шахматния цар, може би не толкова сурово, колкото това заслужаваше истинският крал от плът и кръв, но много по-сурово, разбира се, отколкото това заслужаваше невинното късче слонова кост.

Щом Орили влезе в преддверието, Келюс, който се забавляваше с изящно билбоке от абанос, инкрустирано със слонова кост, твърде любезно го приветства.

— Браво, господин дьо Келюс! — каза Орили, виждайки как младият мъж хвана топчето в чашката. — Браво!

— Ах, любезни ми господин Орили — отговори Келюс, — кога най-после ще мога да играя на билбоке така добре, както вие свирите на лютня?

— Тогава — отговори леко засегнат Орили, — когато загубите за изучаването на вашата играчка толкова време, колкото аз съм посветил на изучаването на моя инструмент. Но къде е монсеньорът? Нима не сте говорили с него тази сутрин?

— Той действително ми определи аудиенция, любезни ми Орили, но Шомберг ми пресече пътя.

— Така ли? И господин Шомберг ли е тук? — учуди се лютнистът.

— Но, разбира се, боже мой! Така е наредено от краля. Шомберг е там, в столовата. Заповядайте, господин Орили, и бъдете така любезен да напомните на принца, че ние чакаме.

Орили отвори втората врата и видя Шомберг, по-скоро легнал, отколкото седнал на огромна мека табуретка.

Изтегнал се така, Шомберг се занимаваше с прицелна стрелба от сарбакан по златен пръстен, закачен с копринен конец на тавана — той издухваше от тръбичката малки, ароматни, глинени топчета, имаше пълна чантичка. Всеки път, когато топчето, минавайки през пръстена, се удряше в стената, любимото куче на Шомберг го донасяше на стопанина си.

— С какво се занимавате в покоите на монсеньора! — възкликна Орили. — Ах, господин дьо Шомберг!

— Аа! Guten morgen, господин Орили — отговори Шомберг, прекъсвайки своите упражнения. — Виждате ли, убивам времето в очакване на аудиенцията.

— Все пак къде е монсеньорът? — попита Орили.

— Шшт! Монсеньорът е зает — приема извиненията на д’Епернон и Можирон. Но не бихте ли желали да влезете? Та вие сте свой човек при принца.

— Няма ли това да бъде нескромно от моя страна? — попита музикантът.

— В никакъв случай, напротив. Той е в своята картинна галерия. Влизайте, господин Орили, влизайте!

И като хвана Орили за раменете, Шомберг го подбутна към съседната стая, където зашеметеният музикант видя първо д’Епернон да смазва пред огледалото мустаците си с лепило, за да им придаде нужната форма, а до прозореца — Можирон, зает с изрязване на гравюри, в сравнение с които барелефите на храма на Афродита в Книд и фреските на баните на Тиберий в Капри биха могли да бъдат вметнати за образец на целомъдрие.

Херцогът без шпага седеше в креслото между двамата млади благородници, които поглеждаха към него само дотолкова, доколкото да следят действията му и заговаряха с него само когато искаха да му кажат някаква дързост.

Като видя Орили, херцогът понечи да се хвърли към него.

— Ее, по-внимателно, монсеньор — спря го Можирон, — вие закачихте моите картинки.

— Боже мой, какво виждам — извика музикантът. — Обиждат моя господар!

— Как е нашият любезен господин Орили? — засуквайки мустаците си, се осведоми д’Епернон. — Прекрасно, нали — лицето му е такова румено.

— Окажете ми приятелска услуга, господин музикант, дайте ми вашето кинжалче, моля — каза Можирон.

— Господа, господа — възмути се Орили. — Забравихте ли къде се намирате!

— Но моля ви, скъпи Орили — отговори д’Епернон, — ние помним, именно затова моят приятел ви моли за кинжала ви. Нали виждате, че херцогът е без кинжал.

— Орили — каза херцогът с глас, изпълнен със страдание и ярост, — нима не се досещаш, че съм пленник?

— Чий пленник?

— На моя брат. Би трябвало да разбереш това, като виждаш кои са моите тъмничари.

Орили издаде възглас на учудване.

— О, ако само подозирах! — каза той.

— Бихте взели със себе си своята лютня, за да развлечете негово височество, любезни Орили? — раздаде се насмешлив глас. — Но аз помислих за това и изпратих за нея, ето я.

И Шико действително протегна на нещастния музикант лютнята. Зад гърба на гасконеца се виждаха Келюс и Шомберг, които се прозяваха с риск да си откачат челюстите.

— Е, как е вашата шахматна партия, Шико? — попита д’Епернон.

— Наистина, как е? — подхвана Келюс.

— Господа, предполагам, че моят шут ще спаси своя крал, но, дявол да го вземе, няма да му бъде лесно. Е, господин Орили, дайте ми вашия кинжал, а аз ще ви дам лютнята, да се разменим.

Вцепенилият се от ужас музикант се подчини и седна на възглавницата в краката на своя господар.

— Един е вече в капана — каза Келюс, — да почакаме останалите.

И с тези думи, които обясниха на Орили всичко случило се досега, Келюс се върна на своя пост в преддверието, като преди това помоли Шомберг да си разменят сарбакана и билбокето.

— Правилно — отбеляза Шико, — трябва да разнообразим удоволствията. Лично аз, за да внеса разнообразие в моите, отивам да учредявам Лигата.

И той затвори зад гърба си вратата, като остави негово височество в компанията на миньоните, която се беше увеличила за сметка на бедния лютнист.

Глава 8За това, как кралят назначи глава на Лигата и как стана така, че това не бе нито негово височество херцог д’Анжу, нито монсеньор херцог дьо Гиз

Часът на големия прием настъпи, или по-точно, наближаваше, защото още от пладне в Лувъра започнаха да идват водачите на Лигата, нейни членове и даже просто любопитни.

Париж, все така развълнуван, както и предния ден, с тази разлика само, че швейцарците, които миналия път не взимаха участие в празника, сега бяха главни действащи лица. Повтаряме, все така развълнуван, както и преди, Париж изпрати в Лувъра депутации на лигисти, ешевени61, опълченци, на занаятчийските цехове и нестихващи потоци от зяпачи. В такива дни, когато народът е зает с нещо, тези зяпачи се събират около него, за да го наблюдават, и те са също толкова многобройни, възбудени и любопитни, колкото е и той, сякаш в Париж има два народа, сякаш в този огромен град — малко копие на света, всеки може при желание да се раздвои: едното му „аз“ действа, другото —