наблюдава.
И така, около Лувъра се събра голяма тълпа народ. Но не се тревожете за Лувъра.
Още не е дошло времето, когато ропотът на народите ще се превърне в гръм, когато диханието на оръдията ще събори стените и ще срине замъците върху главите на техните собственици. В този ден швейцарците, прадеди на швейцарците от 10 август и 27 юли, се усмихваха на парижката тълпа, въпреки че в ръцете си имаха оръжие, а парижани се усмихваха на швейцарците. Още не бе настъпил за народа онзи час, когато той ще обагри с кръв вестибюла на кралския дворец.
Но не си мислете обаче, че разиграващият се спектакъл, макар и не толкова мрачен, бе по-малко интересен. Напротив, в този ден Лувъра представляваше най-любопитното от всички описани досега зрелища.
Кралят се намираше в голямата тронна зала, заобиколен от своите сановници, приятели и членове на семейството и чакаше всички цехове да продефилират пред него, оставяйки своите старейшини в двореца, и да се отправят на определените им места в двора на Лувъра, под неговите прозорци.
Така той можеше с един поглед да обхване и почти да преброи своите врагове, ръководейки се ту от забележките, които скрилият се зад кралското кресло Шико правеше от време на време, ту от знаците на кралицата майка, или досетил се по спазъма, изкривил лицето на някой от редовите лигисти, които не бяха запознати като своите главатари с тайната на предстоящото и затова бяха по-нетърпеливи.
Внезапно в залата влезе господин дьо Монсоро.
— Я виж — каза Шико, — погледни, мой малки Анри.
— Къде да погледна?
— Виж главния ловчия, дявол да го вземе! Наистина, струва си. Толкова е бледен и така изпръскан с кал, че заслужава твоя поглед.
— Това наистина е той — каза кралят.
Анри направи знак на господин дьо Монсоро и главният ловчия се приближи.
— Защо сте в Лувъра, господине? Предполагах, че сте във Венсан и подготвяте за нас лопатар.
— Той бе подгонен към седем часа сутринта, господарю. Но като видях, че наближава пладне, а от вас няма никакви известия, се уплаших да не се е случило с вас някакво нещастие и побързах да дойда.
— Така ли? — произнесе кралят.
— Господарю, ако съм нарушил своя дълг, то това е само поради моята беззаветна преданост към вас.
— Разбира се, господине — каза Анри. — И бъдете уверен, че аз високо я ценя.
— А сега, след като се успокоих — продължи графът с известно колебание в гласа, — ако ваше величество предпочита, ще се върна във Венсан…
— Не, не, останете, господине. Този лов беше само един каприз, който ни хрумна и изчезна така, както се и появи. Останете и не отивайте надалеч, нуждая се от такива верни хора около мен, а вие самият се причислихте към онези, на чиято преданост мога да разчитам.
Монсоро се поклони.
— Къде ще заповяда ваше величество да застана?
— Дай ми го за половин час — прошепна Шико в ухото на краля.
— Защо?
— Да го поизмъча. Какво ти струва? Ти си ми длъжник — застави ме да присъствам на такава скучна церемония, каквато, изглежда, че ще бъде днешната.
— Е, добре, вземи го.
— Имах честта да попитам негово величество, къде ще му бъде угодно да застана? — повтори въпроса си графът.
— Стори ми се, че съм ви отговорил: „Където пожелаете.“ Зад креслото ми, например. Там обикновено поставям своите приятели.
— Заповядайте насам, господин главен ловчия — каза Шико, освобождавайки за господин дьо Монсоро част от територията, която досега заемаше той сам, — и обърнете малко внимание на тези юнаци. Кълна се в бога, господин графе, какъв букет! Сега минават обущарите, по-точно, преминаха вече. Да пукна на място, минават кожарите! Ах, господин главен ловчия, ако загубите следите им, заявявам ви, ще ви отнема патента за тази длъжност.
Господин дьо Монсоро се правеше, че слуша, или по-точно, слушаше, без да чува.
Той бе погълнат от някаква мисъл и се оглеждаше наоколо с безпокойство, което не убегна на краля, още повече че Шико не пропусна да обърне вниманието на Анри върху това.
— Слушай — прошепна той, — знаеш ли кого издирва в тази минута твоят главен ловчия?
— Не. Кого?
— Брат ти — д’Анжу.
— Във всеки случай той не вижда своя дивеч — засмя се Анри.
— Не, търси напосоки. Държиш ли да не знае къде е дивечът?
— Откровено казано, не бих възразил, ако тръгне по лъжлива следа.
— Чакай, чакай. Сега ще му посоча следа. Казват, че вълкът мирише на лисица, с това ще го объркам. Само го попитай, къде е графинята.
— Защо?
— Попитай, попитай, ще видиш.
— Господин графе — каза Анри, — къде сте дянали госпожа дьо Монсоро? Не я виждам между дамите.
Графът подскочи като ухапан от змия.
Шико почеса върха на носа си и намигна на краля.
— Господарю — отговори главният ловчия, — графинята се почувства зле, въздухът на Париж й вреди. Тази нощ тя поиска и получи разрешението на кралицата и замина заедно с баща си, барон дьо Меридор.
— А накъде замина? — попита кралят, доволен, че може да се обърне, докато преминат кожарите.
— В Анжу, в родното си място, ваше величество.
— Работата е там — забеляза важно Шико, — че въздухът на Париж не е благоприятен за бременни жени. Gravidis uxoribus Lutetia inclemens.62 Съветвам те, Анри, да последваш примера на графа и също да изпратиш някъде кралицата, когато тя забременее.
Монсоро пребледня и яростно се втренчи в Шико, който облегна лакът на кралското кресло и подпрял с длан брадичката си, изглеждаше потънал напълно в разглеждане на майсторите на ширити, които вървяха след кожарите.
— Кой ви каза, господин безсрамник, че графинята е трудна? — изсъска Монсоро.
— Нима не е? — каза Шико. — Струва ми се, че обратното предположение би било още по-нахално от моя страна.
— Тя не е трудна, господине.
— Ето ти на — каза Шико, — чуваш ли, Анри? Твоят главен ловчия май е направил същата грешка като теб — забравил е да съедини ризите на Богородицата в Шартър.
Монсоро стисна юмруци и потисна яростта си, но преди това метна към Шико поглед, изпълнен с омраза и заплаха. В отговор Шико нахлупи шапката си над очите и започна да си играе с нейното дълго перо, превръщайки го в извиваща се змия.
Графът разбра, че моментът не е подходящ за разчистване на сметки и тръсна глава, сякаш се опитваше да отхвърли от челото си помрачилия го облак.
На свой ред Шико се развесели и смени страшния вид матамор63 с най-приятна усмивка.
— Бедната графиня — каза той, — тя ще загине от скука по пътя.
— Казах на краля, че тя пътешества с баща си — отвърна Монсоро.
— Нека е така, не възразявам. Бащата — това е твърде респектиращо, но не много весело, и ако само достойният барон е около нея да я развлича по време на пътешествието… но, за щастие…
— Какво? — живо попита графът.
— Какво „какво“? — отвърна Шико. — Какво „за щастие“?
