— От мъката, която й причиняват вашите страдания ли?
— И от това, и от умората, свързана с преместването.
— Да се надяваме, че неразположението й няма да трае дълго. Вие имате толкова добър лекар!
И принцът стана от стола.
— Каквото и да казваме — обади се Монсоро, — милият Реми прекрасно се грижи за мен.
— Реми? Но така се казва лекарят на Бюси!
— Да, така е, графът ми го даде, монсеньор.
— Значи сте големи приятели с Бюси?
— Той е моят най-добър и би трябвало да кажа, единствен приятел — студено отговори Монсоро.
— Сбогом, графе — студено каза принцът и хвана с ръка завесата.
В същия момент, когато главата му се показа зад завесата, му се стори, че вижда края на рокля, изчезваща в стаята отсреща и внезапно пред него изникна на поста си в коридора Бюси.
Подозренията на принца се увеличиха.
— Тръгваме — каза той.
Бюси не отговори и побърза да слезе долу, за да нареди на ескорта да се подготви, но може би и за да скрие от принца руменината на лицето си.
Останал сам, херцогът се опита да проникне там, където бе изчезнала копринената рокля.
Но като се обърна, той видя, че Монсоро е тръгнал след него и бледен като смъртта, стои на прага на своята стая, като се подпира в рамката на вратата.
— Ваше височество сбърка вратата — студено каза графът.
— Наистина — промърмори херцогът, — благодаря ви.
И кипящ от ярост, слезе долу.
На връщане, през целия твърде дълъг път, той не размени нито дума с Бюси.
Пред двореца на херцога те се разделиха.
Когато Франсоа се прибра и остана сам в кабинета си, при него с тайнствен вид се промъкна Орили.
— Това е — каза херцогът, щом го видя, — съпругът ми се подиграва.
— А може би и любовникът, монсеньор? — добави музикантът.
— Какво каза?
— Истината, ваше височество!
— Тогава продължавай.
— Чуйте, монсеньор, надявам се, ще ми простите, защото направих това воден от едно желание да служа на ваше височество.
— Добре, извинявам те предварително. После?
— Ето какво, когато вие влязохте в къщата, аз останах под навеса на двора.
— Аха! И какво видя?
— Видях женска рокля, видях как жената се наведе, видях как две ръце се обвиха около шията й и тъй като имам остър слух, ясно чух звук от дълга и нежна целувка.
— Но кой беше мъжът? — попита херцогът. — Позна ли го?
— Не можах да позная ръцете — възрази Орили, — ръкавиците нямат лице, монсеньор.
— Разбира се, но може да се познаят чии са.
— Наистина и на мен ми се стори… — каза Орили.
— Че са ти познати, нали? Хайде, кажи.
— Но това е само предположение.
— Все едно, говори!
— Ето какво, монсеньор, стори ми се, че това са ръкавиците на господин дьо Бюси.
— Кожени ръкавици, бродирани със злато, нали? — извика херцогът и от очите му сякаш падна пелена.
— Да, монсеньор, от телешка кожа, бродирани със злато, същите — потвърди Орили.
— А! Бюси! Разбира се, Бюси! Това е Бюси — отново възкликна херцогът. — Колко съм бил сляп. Не, аз не съм бил сляп, аз просто не можех да повярвам в такава дързост.
— Внимателно — каза Орили, — струва ми се, че ваше височество говори твърде високо.
— Бюси! — още веднъж повтори херцогът, като прехвърляше в ума си хиляди дреболии, които, незабелязани от него досега, изникваха пред очите му с цялото си значение.
— Но, монсеньор — каза Орили, — не бива да бързаме с изводите — може би в стаята на госпожа дьо Монсоро да е бил някой друг мъж?
— Да, възможно е, но Бюси, нали той остана в коридора, той би трябвало да го е видял.
— Прав сте, монсеньор.
— А после — ръкавиците, ръкавиците.
— Това също е вярно. И още, освен звука от целувка, аз чух…
— Какво?
— Три думи.
— Какви?
— Ето ги: „До утре вечер.“
— Боже мой!
— Следователно, монсеньор, ако пожелаем да възобновим разходките си от едно време, ще можем да проверим нашите подозрения.
— Орили, ние ще ги започнем от утре вечер.
— Ваше височество знае, че съм винаги на вашите услуги.
— Отлично! А! Бюси! — повтори херцогът през зъби. — Бюси изменя на своя сеньор. Бюси, който хвърля всички в трепет! Безупречният Бюси! Бюси, който не иска да стана крал на Франция.
И усмихвайки се със своята дяволска усмивка, херцогът освободи Орили, за да може да поразмисли на спокойствие.
Глава 41
Съгледвачи
Орили и херцог д’Анжу изпълниха намерението си. Херцогът целия ден гледаше по възможност да държи Бюси до себе си, за да проследява всичките му начинания.
Бюси бе желал точно такава възможност — да прекара деня с принца и по този начин да си освободи цялата вечер.
Обикновено постъпваше точно така, дори когато нямаше никакви тайни планове.
В десет вечерта се загърна в плаща си и с въжената стълба под мишница се запъти към Бастилията.
Херцогът, който не знаеше, че Бюси има стълба в неговото преддверие и не допускаше, че някой може да посмее в този час сам да излезе по улиците на Париж; херцогът, който предположи, че Бюси ще отиде до двореца си за коня и слугата, загуби десет минути за приготовления. През същите десет минути леконогият и влюбен Бюси вече беше изминал три четвърти от пътя.
Съдбата беше благосклонна към него, както е благосклонна обикновено към смелите хора. Той не срещна никого по улиците и когато наближи къщата, видя прозореца да свети.
Това беше уговореният им сигнал с Диана.
Младежът хвърли стълбата към балкона. По нея стърчаха шест куки, закривени на различни страни, та непременно да се закачи някъде.
Щом чу шума, Диана духна лампата и отвори прозореца, за да закрепи стълбата.
Всичко стана за минутка.
Диана огледа площада, взря се внимателно във всяко кътче и ъгълче.
Площадът й се стори безлюден.
Тогава тя направи знак на Бюси да се качва. След като видя знака й, той се заизкачва по стълбата, като вземаше по две стъпала наведнъж. Те бяха общо десет, така че той ги изкачи на пет крачки или за пет секунди.
Моментът бе избран много сполучливо, защото по времето, когато Бюси се изкачваше към прозореца,
