тях, както и те разчитат на вас, и че в деня, когато се насочите към Париж, и те ще са готови за настъпление.
— И това е вярно — потвърди херцогът, — но аз не се насочих срещу Париж.
— Не, монсеньор, насочили сте се, щом сте в Париж.
— Да, тук съм, но като съюзник на брат си.
— Нека вметна, монсеньор, че за дьо Гиз сте повече от съюзник.
— Какъв съм за тях?
— Монсеньор е техен съзаклятник.
Херцог д’Анжу прехапа устна.
— Значи казвате, че са ви възложили да ми съобщите за пристигането им?
— Да, ваше височество, удостоиха ме с тази чест.
— Но не ви довериха причината за завръщането си?
— Имайки ме за доверено лице на ваше височество, споделиха с мен всичко: и причините, и намеренията си.
— В смисъл: имат някакви намерения? Какви са те?
— Същите, както преди.
— И смятат ли ги за осъществими?
— Сигурни са.
— А целта им е все така…
Херцогът замълча, без да смее да произнесе думите, които трябваше да последват току-що произнесените.
Монсоро завърши мисълта му.
— Да, монсеньор, тяхната цел е да ви направят крал на Франция.
Херцогът усети как лицето му пламва от радост.
— Но дали е благоприятен сегашният момент? — попита той.
— Това ще реши вашата мъдрост.
— Как, моята мъдрост ли?
— Да. Ето фактите, очевидните неопровержими факти.
— Слушам.
— Провъзгласяването на краля за глава на Лигата беше само комедия, това бързо бе разбрано и тутакси бе осъдено. Сега започва противодействието и цялата държава се надига против краля тиранин и неговите протежета. Проповедите звучат като зов за борба, в църквите вместо молитви се чуват проклятия към краля. Армията изгаря от нетърпение, буржоата се присъединяват към нас, нашите емисари непрестанно съобщават за новопостъпили в Лигата. С една дума, близък е краят на царуването на Валоа. В тази обстановка дьо Гиз са изправени пред необходимостта да изберат сериозен претендент за престола и изборът им естествено падна върху вас. И така, отказвате ли се от предишните планове?
Херцогът не отговори.
— За какво се замислихте, монсеньор? — попита Монсоро.
— По дяволите! — викна принцът. — Мисля си, че…
— Господарю, знаете, че можете да говорите с мен съвсем откровено.
— Мисля, че брат ми няма деца, че след него тронът ще остане за мен, че кралят не е добре със здравето. Защо тогава да се забърквам във всичко това и с безсмислено съперничество да петня името, достойнството си, братската си вярност; защо най-сетне с риск за себе си да се боря за онова, което ми принадлежи по право?
— Тъкмо тук — рече Монсоро — ваше височество греши: тронът ще ви се падне само ако го завладеете. Дьо Гиз не могат лично да претендират за властта, но те няма да допуснат на трона да се качи неприемливо за тях лице. Те разчитаха, че кралят, който ще смени сегашния, ще бъдете вие, ваше височество, но в случай, че им откажете, ще намерят другиго, предупреждавам ви.
— Кого? — възкликна мрачно херцог д’Анжу. — Кой ще посмее да заеме трона на Карл Велики?
— Бурбон вместо Валоа — нищо повече, ваше височество: потомък на свети Людовик вместо потомък на свети Людовик.
— Наварският крал? — възкликна Франсоа.
— Защо не? Млад е, храбър. Вярно, няма деца, но всички са сигурни, че може да има.
— Той е хугенот.
— О! Нима не поправи грешката си по време на Вартоломеевата нощ?
— Да. Но по-късно се отрече.
— Е, монсеньор, каквото е направил за живота си, ще го направи и за трона.
— Значи те мислят, че ще отстъпя без съпротива правата си?
— Предполагам, че и това са предвидили.
— Ще се боря на живот и смърт.
— Това няма да ги стресне. Те са стари бойци.
— Ще се изправя начело на Лигата.
— Те са душата и.
— Ще се обединя с брат си.
— Брат ви ще е мъртъв.
— Ще повикам на помощ кралете на Европа.
— Кралете на Европа с радост биха нападнали други крале, но доста ще помислят дали да се намесят във война срещу народа.
— Защо срещу народа?
— Съвсем ясно. Дьо Гиз са готови на всичко — дори да се свикат щатите, дори да се провъзгласи република.
Франсоа стисна ръце в неописуема мъка. Монсоро с неговите тъй изчерпателни отговори го плашеше.
— Република? — пошепна принцът.
— О, мили боже! Да, както в Швейцария, както в Генуа, както във Венеция!
— Но аз и моите поддръжници не бихме допуснали Франция да бъде превърната в република.
— Вашите поддръжници ли казахте? — попита Монсоро. — Ех! Вие бяхте така равнодушен за всичко, така далече от всичко земно, че — кълна се! — днес са ви останали само двамина поддръжници: господин дьо Бюси и аз.
Херцогът не можа да сдържи мрачната си усмивка.
— Значи съм с вързани ръце и крака?
— Нещо подобно, господине.
— Тогава защо залагате на мен, щом, както казвате, съм за никъде?
— Имах предвид, че сте за никъде без дьо Гиз, но с тях сте всесилен.
— Всесилен — заедно с тях?
— Да. Една ваша дума — и вие сте крал.
Херцогът много развълнуван стана и закрачи из стаята, като мачкаше всичко, на което се натъкваше по пътя си: пердета, завеси, покривки. Накрая се спря пред Монсоро.
— Прав беше, графе, когато каза, че са ми останали само двама приятели: ти и Бюси.
Произнесе тези думи с приветлива усмивка, която вече бе изместила гневния израз от бледото му лице.
— И така? — попита Монсоро с блеснали от радост очи.
— И така, верни мой слуга — отвърна принцът, — кажете, слушам ви.
— Нареждате ли ми, монсеньор?
— Да.
— Тогава ето с две думи целия план.
Херцогът пребледня, но спря, за да го изслуша.
Графът продължи:
— След осем дни е празникът Тяло Христово, нали?
