— На всичко са готови, господине — за заговорниците вече няма връщане назад. Ще трябва да си осигурят успех на всяка цена.
Естествено херцогът се разколеба.
— Ще подпиша — рече той.
— Кога?
— Утре.
— Не, господине, щом и без това ще подпишете, трябва да сложите подписа си днес, а не утре.
— Но дьо Гиз още не са написали задълженията, които поемам към тях.
— Текстът вече е готов и е у мен.
Монсоро го извади от джоба си: пълно и категорично одобрение на споменатия план. Херцогът го прочете от горе до долу, от първия до последния ред, и графът забеляза как пребледнява лицето му. Когато свърши четенето, краката му се подкосиха и той седна, по-точно се свлече на креслото до масата.
— Ето, ваше височество — подаде му графът перото.
— Значи трябва да подпиша? — запита принцът, опрял чело на ръката си — виеше му се свят.
— Трябва — ако искате; никой не ви принуждава насила.
— Не, принуждавате ме — щом ме заплашвате с убийство.
— Не ви заплашвам, опазил ме бог, монсеньор, само ви предупредих — разликата е огромна.
— Дайте — каза херцогът.
И сякаш надмогнал съпротивата си, взе — по-точно грабна перото от графа и подписа.
Монсоро го следеше с очи, в които искреше омраза и надежда. Когато видя, че перото докосва хартията, трябваше да се хване за масата; зениците му сякаш все повече се разширяваха, докато ръката на херцога изписваше буквите от подписа.
— Уф! — изпусна той спрения си дъх, щом херцогът свърши.
И хвана документа със същия рязък жест, с какъвто херцогът бе хванал перото, сгъна го и го прибра между ризата и коприната, която по това време му служеше за жилетка, закопча камизола и се загърна с плаща.
Херцогът го следеше с недоумение, безсилен да проумее израза на това бледо лице, озарено за миг от мълнията на свирепа радост.
— А сега, ваше височество — каза Монсоро, — бъдете предпазлив.
— Тоест? — не разбра херцогът.
— Не излизайте по нощите с Орили, както бяхте постъпили току-що.
— Какво означават думите ви?
— Означават, господине, че тази нощ сте ходили да дирите любовта на жена, чийто мъж я боготвори и ревнува, така че е в състояние… да, кълна се в честта си, в състояние е да убие всекиго, който се доближи до нея без негово позволение.
— Да не би случайно за себе си да говорите и за жена си?
— Да, ваше височество. Щом познахте от първия път и тъй точно, нямам никакво намерение да отричам. Ожених се за Диана дьо Меридор, тя ми принадлежи — на мен и на никой друг, пък бил той и самият принц, във всеки случай няма да принадлежи на никого, докато съм жив. И за да сте съвсем наясно, вижте: кълна се в името си на този кинжал.
Той почти докосна с острието гърдите на принца, който отстъпи назад.
— Заплашвате ме — пребледня от ярост и гняв Франсоа.
— Не, мой принце, само пак ви предупреждавам.
— За кое ме предупреждавате?
— Че жена ми няма да принадлежи на никого другиго.
— Аз пък, господин глупецо — викна невъздържано херцог д’Анжу, — ще ви отговоря, че много късно ме предупреждавате и тя вече принадлежи на другиго.
Монсоро изстена и се хвана за главата.
— На вас ли? — гласът му пресипна. — На вас ли, господине?
Само да протегнеше ръката си, все още стиснала кинжала, и острието щеше да се забие в гърдите на принца.
Франсоа отстъпи назад.
— Вие сте луд, графе — рече той, готов да позвъни.
— Не, разсъдъкът ми е ясен, говоря разумно и възприемам правилно. Казахте, че жена ми принадлежи другиму, така казахте.
— И повтарям.
— Назовете този човек и ми дайте доказателства.
— Кой се криеше тази нощ на двайсетина крачки от вашата врата, въоръжен с мускет?
— Аз.
— Чудесно, графе, а през това време…
— Да?
— В дома ви, по-точно при жена ви имаше мъж.
— Видели сте го да влиза?
— Видях го да излиза.
— През вратата?
— През прозореца.
— Познавате ли го?
— Да.
— Името му — извика Монсоро, — името му или не отговарям!
Херцогът прекара ръка по челото си и на устните му проблесна нещо като усмивка.
— Господин графе — каза той, — давам ви честната си дума на благородник, кълна се в моя бог и в душата си, след осем дни ще ви посоча човека, който общува с жена ви.
— Закълнете се! — възкликна Монсоро.
— Кълна се.
— Е, монсеньор, след осем дни — графът се потупа по онова място на гърдите, където беше прибрал подписания от принца документ, — след осем дни или… разбирате ме?…
— Елате след осем дни, само това мога да ви кажа.
— Добре, така е даже още по-разумно — съгласи се Монсоро. — След осем дни ще съм възстановил силите си, а когато човек е намислил да отмъсти, има нужда от цялата си сила.
Сбогува се с прощален жест, в който явно личеше заплахата, и си тръгна.
Глава 43
Разходка до бастилията
През това време анжуйските аристократи един по един се върнаха в Париж.
Ако кажем, че си дойдоха изпълнени с доверие, не бихте ни повярвали. Те твърде добре познаваха краля, брат му и майка му, за да си помислят, че ще се размине само със сърдечни прегръдки.
Анжуйците още пазеха пресен спомена, как ги бяха преследвали приятелите на краля и след онази неприятна процедура не можеха да се надяват на триумфално посрещане.
Затова се връщаха несмело, тайно се промъкваха в града, въоръжени до зъби, готови да стрелят при първия подозрителен шум, и на път за двореца Анжу поне по петдесетина пъти вадеха шпаги срещу гражданите, чието единствено престъпление беше, че си позволяваха да позяпат разминаващите се с тях анжуйци. Особено беснееше Антраге, той винеше за всичките си несгоди кралските миньони и си беше дал дума при удобен случай да им каже две сладки приказки.
Антраге сподели плана си с Рибейрак, много разумен човек, и онзи му обясни, че преди да си позволи удоволствието, добре е наблизо да има граница, най-добре две.
— Този въпрос може да се уреди — отговори Антраге.
Херцогът ги прие много добре.
Те бяха негови хора, точно както господата дьо Можирон, дьо Келюс, дьо Шомберг и д’Епернон бяха хора на краля.
