Келюс и Антраге станаха втората.
Ливаро и Можирон — третата.
Когато чу името на Келюс, Бюси, който разчиташе да се падне противник с него, се навъси.
А д’Епернон, щом се случи с Бюси, пребледня и взе да си подръпва мустаците, та поне малко от малко да си порумени лицето.
— Сега, господа — каза Бюси, — до деня на сражението ние взаимно си принадлежим. Приятели сме на живот и смърт. Ще благоволите ли да заповядате на обяд в моя дворец?
Всички кимнаха в знак на съгласие и се насочиха към дома на Бюси, където пищно празненство ги сплоти до сутринта.
Глава 44
В която Шико заспива
Развоят на отношенията между анжуйците и миньоните бе наблюдаван отначало от краля в Лувъра, после от Шико.
Анри се вълнуваше в двореца, нетърпелив да види приятелите си, когато се завърнат от разходката с господата от Анжу.
Шико отдалеч следеше разходката и отбелязваше с опитно око нещата, които никой не би проумял по- добре от него. Щом си изясни намеренията на Бюси и Келюс, той свърна към къщичката на Монсоро.
Монсоро беше хитрец, но и дума не можеше да става той да надхитри Шико: гасконецът донесе на графа предълбоките съболезнования на краля — как би могъл графът да не го приеме по най-прекрасен начин?
Шико завари главния ловчия на легло.
Неотдавнашното посещение в двореца Анжу беше се отразило на още неукрепналия му организъм и Реми, подпрял с юмрук брадичката си, ядно чакаше първите признаци на треската, която заплашваше отново да нападне жертвата си.
Въпреки всичко граф Монсоро намери сили да поддържа разговора и така добре криеше омразата си към херцог д’Анжу, че никой освен Шико не би заподозрял нищо. Но колкото повече се таеше и криеше графът, толкова повече Шико се усъмняваше в неговата искреност.
„Не — рече си гасконецът, — той нямаше толкова да се кълне в обич към херцог д’Анжу, ако нямаше някаква задна мисъл.“
Шико, който разбираше и от болни, реши даже да провери дали треската на графа не е също комедия от подобен род като онази, която навремето беше разиграл пред него Никола Давид.
Но Реми не лъжеше и Шико, след като премери пулса на Монсоро, си помисли: „Този е истински болен и нищо не може да направи. Остава господин дьо Бюси, ще видим той какво ще успее.“
Побърза към двореца на Бюси и видя сградата цяла блеснала в светлини и обгърната в ухания, които биха изтръгнали от гърдите на Горанфло възторжени вопли.
— Да не би господин дьо Бюси случайно да се жени? — попита той слугата.
— Не. Господин дьо Бюси се помири с няколко души придворни сеньори и празнува помирението с трапеза, прекрасна трапеза, ако питате мен.
„От тази страна също никаква опасност засега за негово величество — помисли си Шико. — Освен ако Бюси ги отрови, но според мен не е способен да направи такова нещо.“
Върна се в Лувъра и в оръжейната зала видя Анри, който нервно кръстосваше и изригваше проклятия.
Кралят беше пращал вече трима вестоносци при Келюс, но всички те, без да разбират защо се безпокои негово величество, се бяха отбили по пътя в заведението на господин дьо Бираг-син, където всеки, облечен в кралска ливрея, винаги можеше да разчита на пълна чаша вино, парче шунка и захаросани плодове.
Така семейство Бираг успяваха да си запазят кралската милост.
При появата на Шико пред вратите на оръжейната зала Анри високо възкликна:
— О, скъпи друже! Не знаеш ли какво става с тях?
— С кого? С твоите миньони ли?
— Уви, да. С клетите ми приятели.
— Сигурно вече са бездиханни — отвърна Шико.
— Убити?! — викна Анри и в очите му заискри омраза.
— Не. Боя се, че са смъртно…
— Ранени? И смееш да се хилиш, безбожнико!
— Почакай, сине мой, смъртно, да, но не ранени, а пияни…
— Ах, шуте… как ме уплаши! Но защо клеветиш достойните мъже?
— Точно обратното, възхвалявам ги.
— Всичко обръщаш на шега… Чуй ме, бъди малко по-сериозен, моля те. Знаеш ли, че излязоха заедно с анжуйците?
— О, господа! Знам, разбира се.
— И какво стана в края на краищата?
— Стана, каквото вече казах: мъртвопияни са или почти.
— Но Бюси, Бюси?
— А Бюси ги напива, той е много опасна личност.
— Шико, за бога!
— Добре тогава: Бюси ги е поканил на гощавка — твоите другари. Така по-приемливо ли е?
— Бюси ги е поканил? О, невъзможно! Най-лютите врагове…
— Точно така: ако бяха приятели, защо трябваше да се напиват заедно? Кажи ми, издръжлив ли си на ходене?
— Защо?
— Можеш ли да стигнеш до реката?
— Мога да стигна до края на света, само и само да видя такова зрелище.
— Не, достатъчно е да идеш до двореца на Бюси и ще станеш свидетел на чудото.
— Ще дойдеш ли с мен?
— Мерси за поканата, оттам идвам.
— Шико…
— О, не и не! Нали разбираш, щом вече съм видял нещо, няма защо да го проверявам втори път. Без туй от толкова препускане краката ми станаха половин педя по-къси — направо ми се набиха в търбуха. Ако се потътря още веднъж, може да си остана по пищялки. Върви, синко, върви.
Кралят хвърли гневен поглед на шута.
— Благодаря, много мило от твоя страна — реагира Шико — да се гневиш заради такива хора. Те се смеят, пируват и пренебрегват твоите закони. Отговори им, както подобава на философ: смеят се — и ние ще се смеем, гощават се — и ние ще наредим да ни поднесат нещо вкусно и топло, гаврят се с нашите закони — ние пък ще дремнем следобеда.
Кралят неволно се усмихна.
— Ти си истински мъдрец — продължи Шико. — Франция е имала космати крале, смели крале, един велик и други лениви — сигурен съм, че ти ще бъдеш наречен Анри Търпеливи… Ах, сине мой, търпението е толкова прекрасна добродетел… когато няма други.
— Предаден съм! — възкликна кралят. — Предаден. Тези хора нямат представа какво държане подобава на истински аристократи.
— Това ли било? Притесняваш се за другарите си — каза Шико и побутна краля към трапезарията, където вече бе сервирано, — оплакваш ги като мъртъвци, а когато ти се казва, че не са умрели, пак плачеш и се жалваш… Не може да ти се угоди…
— Дразните ме, господин Шико.
— Виж какво, ти би ли предпочел всеки от тях да е яко наръган по седем-осем пъти в корема? Бъди последователен.
— Предпочитам да имам приятели, на които мога да се осланям — мрачно отвърна Анри.
— О! Кълна се в светата утроба! — отвърна Шико. — Осланяй се на мен, тук съм, синко, но ме нахрани.
