— Да, господарю, безспорно — възкликнаха младите мъже, въодушевени от пламенните му думи. — Напред!
Шико седна сред завивките.
— Хей там, по-тихо — сгълча той, — дайте възможност на оратора да продължи. Хайде, Келюс, давай, сине мой. Ти вече каза много хубави и верни неща, по още не всички, които би могъл, продължавай, друже, продължавай.
— Да, Шико, прав си, както обикновено. Ще продължа и ще кажа на негово величество, че за кралската власт е настъпил мигът, когато тя трябва да приеме саможертвата, за която говорихме току-що. Срещу всички прегради, които с невидими стени заобикалят ваше величество, ще се изправят четирима души, сигурни, че ще ги подкрепите, а потомците ще ги прославят.
— Какво говориш, Келюс? — попита кралят и в очите му светна радост, забулена от тревогата. — Кои четирима души?
— Аз и тези господа — заяви Келюс с онова чувство на гордост, което извисява човека, решил да рискува живота си в името на идея или страст. — Аз и тези господа, ние ще се жертваме.
— Защо?
— За вашето спасение.
— От кого?
— От враговете ви.
— Това са просто младежки дрязги — рече Анри.
— О! Доста широко разпространена заблуда, ваше величество. Благосклонността ви към нас е тъй великодушна, щото ви позволява да я криете под този стар плащ. Но ние я знаем. Говорете като крал, не като буржоа от улица Сен-Дени. Не се преструвайте като да вярвате, че Можирон изпитва лична омраза към Антраге, че на Шомберг му пречи Ливаро, че д’Епернон завижда на Бюси и Келюс се цупи на Рибейрак. Не, всички са млади, прекрасни и добри. Приятели или врагове, биха могли да се обичат като братя. Не, не съперничеството на хора с хора слага шпагата в ръцете ни, а враждата на Франция с Анжу, враждата между народното и божественото право. Ние сме поборници за кралската власт на арената, където излизат защитниците на Лигата, и ви казваме: „Благословете ни, сеньор, дарете с усмивка готовите да загинат за вас. Може би вашата благословия ще ги поведе към победа, може би вашата усмивка ще облекчи смъртта им.“
Полузадушен от сълзи, Анри прегърна поред Келюс и неговите приятели.
Притисна всички до сърцето си. Тази сцена не беше гледка, която да остави човек спокоен, не беше картина, която да не го впечатли: тук мъжеството си бе дало среща с дълбоката нежност и всичко това беше осветено от саможертвата…
Из дълбините на алкова гледаше, подпрял буза, Шико — Шико сериозен и печален, и лицето му, винаги студено и безразлично или изкривено от саркастичен смях, сега беше не по-малко благородно и красноречиво от лицата на останалите.
— Ах! Храбреци мои — промълви най-сетне кралят, — това е прекрасна, самопожертвователна постъпка, това е благородно дело и днес съм горд не задето съм крал на Франция, а задето съм ваш приятел. Но пък и най-добре от всички знам интересите си, затова не мога да приема саможертвата ви, която е тъй многообещаваща в случай на победа, но ако загубите, ще ме хвърли в ръцете на моите врагове. За да воюваме с Анжу, и Франция ни стига, уверявам ви. Познавам брат си, дьо Гиз и Лигата, случвало ми се е да усмирявам дори по-буйни и диви коне.
— Господарю — не се сдържа Можирон, — войниците обаче не разсъждават така. Те не приемат възможността за несполука в случаите, свързани с честта и съвестта, когато човек действа, воден от вътрешна убеденост, без да се замисля как ще изглеждат действията му пред съда на разума.
— Прощавай, Можирон — отвърна кралят, — войникът може да действа и слепешката, но пълководецът е длъжен да мисли.
— Тогава мислете, господарю, а на нас оставете да действаме, защото ние сме войници — отвърна Шомберг. — Освен туй аз лично не знам що е несполука, на мен винаги ми върви.
— Друже, мили друже — тъжно го прекъсна кралят, — не мога да кажа същото за себе си. Но ти си само на двайсет.
— Господарю — намеси се Келюс, — добрите думи на ваше величество ще удвоят нашия плам. В кой от дните да кръстосаме шпаги с господата дьо Бюси, д’Антраге и дьо Рибейрак?
— Никога. Категорично ви забранявам. Никога, чухте ли?
— Простете, господарю, моля ви да ни простите — продължи Келюс, — но вчера преди обяда имахме среща, дали сме дума и не можем да се откажем.
— Извинете, господине — погледна го Анри, — кралят освобождава от клетви и думи, стига да каже „искам“ или „не искам“, защото кралят е всемогъщ. Съобщете на тези господа, че съм заплашил да стоваря цялата сила на гнева си връз вас, ако се биете с тях, и за да не се съмнявате в решението ми, кълна се да изпратя в изгнание всички, в случай че…
— Спрете, ваше величество — прекъсна го Келюс. — Защото вие можете да ни освободите от дадената дума, но вас от думата ви може да освободи само бог. Затова не се кълнете. Щом с тази постъпка сме си навлекли гнева ви и вашият гняв ще се изрази в прокуждането ни, ние с радост ще станем изгнаници, тъй като, веднъж загърбили земите на ваше величество, ще можем да устоим на думата си и да се срещнем с противниците си на чужда земя.
— Ако тези господа се доближат до вас поне на изстрел от аркебуза — извика Анри, — ще наредя да бъдат хвърлени в Бастилията.
— Господарю — отвърна Келюс, — в деня, когато ваше величество го направи, ще отидем боси и с въжета на шиите при коменданта на Бастилията метр Лоран Тестю, за да ни затвори в тъмницата заедно с онези мъже.
— Ще наредя да им отсекат главите, кълна се в смъртта на Исуса! В края на краищата аз съм кралят!
— Ако това се случи на враговете ни, господарю, ще си прережем гърлата в подножието на ешафода им.
Анри дълго мълча, после вдигна черните си очи и каза:
— На добър час!… Ето славните, храбри благородници… Е, ако бог не благослови делата на такива люде!…
— Не споменавай всуе бога, не богохулствай… — тържествено подхвана Шико, стана от леглото и се доближи до краля. — О, господи! Какви благородни сърца. Направи, каквото искат те от теб, чуваш ли, господарю мой! Хайде, определи на тези младежи ден за битката — изпълни си задължението, вместо да поучаваш Всевишния какъв бил неговият дълг.
— Боже мой! Боже мой! — пошепна Анри.
— Господарю, ние ви молим — рекоха четиримата мъже, склонили глави, и коленичиха.
— Добре, да бъде както искате. Наистина бог е справедлив и трябва да ви дари с победа. Впрочем и ние самите ще можем да я подготвим разумно и по християнски. Скъпи приятели, спомнете си: Жарнак винаги се изповядва и се причестява преди дуел. Ла Шатениере прекрасно владее шпагата, но преди битка дири наслада в пиршества, тържества, търси жени, какъв ужасен грях! Накратко: изкушава бога, който може би се наслаждава на неговата младост, красота и сила и иска да му спаси живота. Но Жарнак го убива. Чуйте, ние ще се изповядаме и ще се причестим. Ако имаше време, щях да изпратя шпагите ви в Рим да ги благослови светейшият… Но разполагаме с мощите на Света Женевиев, те са повече от най-светите реликви. Нека заедно постим, да надмогнем плътта, да отпразнуваме великия ден на Тялото Христово, а на другата сутрин…
— О, ваше величество! Благодарим, благодарим — зарадваха се младите мъже — значи след осем дни.
И те се хвърлиха в обятията на краля, който още веднъж ги притисна до сърцето си и облян в сълзи, се запъти към молитвената зала.
— Условията на нашия двубой вече са готови — каза Келюс, — остава да впишем само деня и часа. Пиши, Можирон, на тази маса… и с перото на краля, пиши: „В деня след празника на Тялото Христово.“
— Готово — рече Можирон. — Кой ще бъде нашият херолд? Кой ще отнесе писмото?
