Искам фазан… и трюфели — допълни той, като подаваше чинията си.
Анри и единственият му приятел си легнаха рано. Кралят въздишаше, защото сърцето му беше опустошено, а Шико пъхтеше на пълен стомах.
На другия ден по време на първия утринен тоалет на краля се появиха господата дьо Келюс, дьо Шомберг, дьо Можирон и д’Епернон. Лакеят както винаги ги въведе в спалнята.
Шико още спеше, кралят цяла нощ не беше мигнал. Той гневно скочи от леглото и като махаше благоуханните превръзки от лицето и ръцете си, закрещя:
— Вън оттук! Вън!
Слисаният лакей обясни на младите мъже, че кралят не желае да ги види. Те се спогледаха, слисани не по-малко от него.
— Но, господарю — измънка Келюс, — искахме да кажем на ваше величество…
— Че вече сте изтрезнели — изкрещя Анри, — така ли?
Шико отвори едно око.
— Прощавайте, господарю — с достойнство възрази Келюс, — ваше величество греши…
— Защо ли? Може би аз съм пил анжуйско вино!
— А, ясно, ясно — усмихна се Келюс. — Добре. В такъв случай…
— Какво „в такъв случай“?
— Благоволете да останете насаме с нас, ваше величество, и ще се изясним.
— Мразя пияниците и изменниците!
— Господарю! — в хор се обадиха останалите трима.
— Търпение, господа — спря ги Келюс. — Негово величество лошо е спал, сънувал е кошмарни сънища. Една дума — и настроението на нашия повелител ще се оправи.
Този опасен опит на поданика да оправдае своя крал впечатли Анри. Той разбра: щом някой има смелостта да подхваща такива разговори, той не може да е извършил нищо престъпно.
— Кажете — смили се кралят, — но накратко…
— Може и накратко, господарю, обаче е трудно.
— Нали… за да отвърнеш на някои обвинения, доста трябва да усукваш.
— Не, господарю, ще говорим направо — и Келюс отново хвърли погледи към Шико и лакея, сякаш да повтори на Анри молбата си за личен разговор.
Кралят направи знак — лакеят излезе. Шико си отвори и другото око и се обади:
— Не ми обръщайте внимание, спя като заклан.
Затвори очи и захърка, колкото му позволяваха белите дробове.
Глава 45
В която Шико се събужда
Щом видяха, че Шико спи тъй добросъвестно, другите престанаха да му обръщат внимание.
Освен това отдавна им беше станало навик да се отнасят към него като към мебел в кралската спалня.
— Ваше величество — подхвана Келюс и леко се поклони — е запознат с половината от случилото се и то, имам смелостта да заявя, по-безинтересната половина. Абсолютна истина е, и никой няма да отрече, абсолютна истина е, че всички бяхме у господин дьо Бюси и бих искал да отбележа с думи на похвала за готвача му, че гощавката беше чудесна.
— Особено имаше едно вино — допълни Шомберг — австрийско или унгарско, стори ми се просто възхитително.
— О! Глупав немец! — прекъсна го кралят. — Той си падал по виното, така си и мислех…
— Аз пък бях сигурен — чу се гласът на Шико, — поне двайсет пъти съм го виждал пиян.
Шомберг се обърна към шута.
— Не обръщай внимание, синко — успокои го гасконецът, — винаги говоря насън, питай краля.
Шомберг отново се обърна към Анри:
— Честно казано, господарю, не крия нито симпатиите, нито антипатиите си. Хубавото вино си е хубаво вино.
— Да не наричаме хубави нещата, които ни карат да забравяме господаря си — сдържано възрази кралят.
Шомберг тъкмо се канеше да отговори, та да не заглъхне тъй скоро прекрасната тема, но Келюс му направи знак.
— Прав си — усети се Шомберг, — продължавай.
— И така, господарю, на трапезата и особено преди това имахме много важен и интересен разговор, който засягаше впрочем и интересите на ваше величество.
— Прекалено дълъг увод — каза Анри, — това не е на хубаво.
— Кълна се в светото лоно! Ама не млъква този Валоа! — възкликна Шико.
— О! Метр гасконецо — обърна се високомерно кралят, — ако не спите — вън!
— Кълна се в бога — рече Шико, — и да не спя, то е само защото ти ми пречиш: езикът ти трещи като кречетало на Свети петък.
Келюс, като видя, че в царската спалня е невъзможно да се говори сериозно дори за най-сериозното, толкова лекомислени бяха свикнали да бъдат всички тук, въздъхна, сви рамене и ядно млъкна.
— Господарю — пристъпвайки от крак на крак, взе думата д’Епернон, — става дума за нещо много важно.
— Много важно? — сякаш не повярва Анри.
— Разбира се, ако естествено животът на осем доблестни благородници е тема, достойна за вниманието на ваше величество — вмъкна Келюс.
— Какво искаш да кажеш? — възкликна кралят.
— Че чакам кралят да благоволи да ме изслуша.
— Слушам те, момчето ми, слушам те — рече Анри и сложи ръка на рамото му.
— Казах ви вече, господарю, че водихме сериозен разговор и ето изводите от него: кралската власт е разклатена и застрашена.
— Май няма никой, който да не плете интриги против нея! — не се стърпя кралят.
— Тя прилича — продължи Келюс — на онези странни богове, дето като боговете на Тиберий и Калигула остаряват, но не умират и продължават все напред към безсмъртие по пътя на смъртните си немощи. Тези богове могат да избегнат ужасната старост, да си върнат младостта, да се възродят само ако някой самоотвержен фанатик им се принесе в жертва. Тогава, подмладени от новата гореща и здрава кръв, започват нов живот и отново стават силни и всевластни. Вашата кралска власт, господарю, ми напомня за тези богове — тя може да се запази жизнена само с цената на жертвоприношение.
— Златни думи — намеси се Шико. — Келюс, сине мой, върви да проповядваш по улиците на Париж и слагам бас врабец срещу телец, че ще затъмниш славата на Линсестър, Кайе, Котон92 и дори на онази бъчва красноречие, наречена Горанфло.
Анри мълчеше. Пролича как отношението му изцяло се промени — той отначало хвърляше високомерни погледи на миньоните, после постепенно осъзна правотата им и отново стана умислен, мрачен, неспокоен.
— Продължавайте, Келюс — каза кралят, — нали виждате, слушам ви.
— Господарю — заговори отново Келюс, — вие сте велик крал, но кръгозорът ви става все по- ограничен. Аристокрацията издига пред вас прегради, зад които погледът ви вече нищо не съзира освен може би други, още по-високи прегради — тях издига срещу вас народът. Господарю, вие сте храбър човек, кажете: какво се прави на война, когато един батальон се надига като мощна стена на трийсетина стъпки от друг батальон? Страхливците се озъртат назад и като виждат свободното пространство — бягат, смелчаците се привеждат и се втурват напред.
— Добре, така да бъде. Напред! — викна кралят. — Кълна се в смъртта на Спасителя! Нима аз не съм първият благородник в своето кралство? Известни ли са ви, питам, по-славни битки от битките на моята младост? И знае ли векът, който вече наближава края си, по-силни слова от Жарнак и Монконтур? И тъй напред, господа, и аз ще бъда най-отпред, така съм свикнал. Май ни чакат люти битки.
