херцогът и Орили.
Те дори успяха да зърнат някаква сянка между небето и земята точно под прозореца на Диана, но сянката почти в същата секунда изчезна зад ъгъла на Сен-Пол.
— Господарю — понечи слугата да умири граф дьо Монсоро, — така ще вдигнем в паника цялата къща.
— Какво от това! — възмути се побеснелият Монсоро. — Нали аз съм господарят тук — имам пълното право да върша в дома си същото, което възнамеряваше да стори херцог д’Анжу!
Каретата вече чакаше. Монсоро прати за двамата слуги, които живееха на улица Турнел, и когато мъжете, дето го бяха съпровождали навсякъде още от раняването му, дойдоха и заеха местата си отзад на стъпенките, каретата потегли. Двата яки коня препускаха в тръс и след няма и четвърт час доставиха графа пред портите на двореца Анжу.
Херцогът и Орили се бяха прибрали току-що, та още и конете им не бяха разседлани.
Монсоро, който имаше право да влиза при принца без покана, се появи на прага тъкмо в момента, когато принцът, захвърлил шапката си на креслото, протягаше нозе пред камердинера да му изуе ботушите.
Лакеят, с няколко стъпки изпреварил Монсоро, докладва за идването на господин главния ловчия.
Гръм да бе паднал в стаята, принцът нямаше повече да се слиса, отколкото при тази вест!
— Господин дьо Монсоро? — викна той, обзет от безпокойство — то пролича и от бледостта му, и от развълнувания тон.
— Да, монсеньор, същият — отвърна графът, успокоявайки или по-точно опитвайки се да успокои кипналата си кръв.
Усилието, което правеше, бе тъй жестоко, че графът почувства как нозете му се подкосяват и се свлече на фотьойла до вратата.
— Но — рече херцогът — пощадете се, скъпи приятелю. Още отсега сте тъй блед, сякаш всеки момент ще паднете в несвяст.
— О не, монсеньор! Първо трябва да съобщя на ваше височество твърде важни новини. После не е изключено и да загубя съзнание, наистина е възможно.
— Тогава говорете, скъпи графе — подкани го Франсоа съвсем объркан.
— Не в присъствието на слугите, надявам се — рече Монсоро.
Херцогът отпрати всички, дори Орили.
Останаха насаме.
— Ваше височество се връща май отнякъде? — попита Монсоро.
— Както виждате, графе.
— Много непредпазливо от страна на ваше височество — да се разхождате посред нощ по улиците.
— Кой ви е казал, че съм се разхождал по улиците?
— Проклятие! Тази прах по ботушите ви, монсеньор…
— Господин дьо Монсоро — отвърна принцът с недвусмислен тон, — нима изпълнявате и други функции освен тази на главен ловчия?
— Длъжността на съгледвач ли? Да, монсеньор. В наше време всички го правят, едни повече, други по- малко, та и аз като другите.
— И какво ви дава тази длъжност?
— Възможност да знам всичко, което става.
— Интересно — каза принцът и се премести към звънеца, за да има възможност да повика слугите.
— Много интересно — потвърди Монсоро.
— Е, съобщете ми онова, което искахте.
— Точно затуй съм дошъл.
— Ще позволите ли и аз да седна?
— Не иронизирайте, монсеньор, над смирения и верен приятел като мен, който въпреки късния час и тежкото си състояние е дошъл да ви направи важна услуга. И да съм седнал, монсеньор, кълна ви се, то е само защото не ме държат краката.
— Услуга ли? — попита херцогът. — Услуга?
— Да.
— Но говорете най-после!
— Монсеньор, дойдох при ваше височество по поръка на един повелител.
— Краля?
— Не, монсеньор, херцог дьо Гиз.
— А — каза принцът, — по поръчение на херцог дьо Гиз, това вече е друго. Елате насам и говорете по- тихо.
Глава 42
Как херцог д’Анжу сложи подписа си и какво каза след това
Известно време херцог д’Анжу и Монсоро не продумаха. После херцогът прекъсна мълчанието.
— Е, господин графе — попита той, — какво ви възложиха дьо Гиз да ми съобщите?
— Много неща, монсеньор.
— Значи сте получили писмо от тях?
— О, не! След странното изчезване на Никола Давид дьо Гиз вече не пращат писма.
— В такъв случай вие самият сте били в армията?
— Не, монсеньор, те пристигнаха в Париж.
— Дьо Гиз — в Париж? — изуми се херцогът.
— Да.
— И не сме се видели?
— Те са твърде предпазливи, за да подложат на опасност себе си, а и ваше височество.
— И дори не са ми известили?
— Защо да не са, монсеньор! Нали точно това правя.
— Какво предприемат тук?
— Дошли са, монсеньор, за срещата, която сте им определили.
— Аз ли? Да съм им определил среща?
— Разбира се. Точно в деня, когато ваше височество бяхте арестуван, получихте писмо от дьо Гиз и с моето посредничество им отговорихте буквално следното: трябва да бъдат в Париж от трийсет и първи май до втори юни. Днес е трийсет и първи май. И ако вие сте ги забравили, те, както виждате, не са ви забравили, монсеньор.
Франсоа пребледня.
Толкова събития се бяха случили оттогава, че съвсем му излезе из ума срещата въпреки нейната важност.
— Вярно е — рече той, — но отношенията ни с дьо Гиз не са същите, както бяха.
— Тогава, монсеньор — каза графът, — най-добре да ги предупредите, защото според мен те са на съвсем друго мнение по този въпрос.
— Тоест?
— Може би вие смятате, че нямате нищо общо с тях, но те продължават да се чувстват свързани с вас.
— Това е клопка, любезни графе, примамка, на която втори път човек като мен не се хваща.
— Къде монсеньор се е хванал първия път?
— Как къде? В Лувъра, кълна се в раните на Исуса!
— И това е станало по вина на дьо Гиз, така ли?
— Не съм го казал — изломоти херцогът, — не съм го казал, мисълта ми е, че те просто не направиха нищо, за да ми помогнат да избягам.
— Нямаше да е лесно, защото те самите бяха бегълци.
— Наистина — пошепна херцогът.
— Но щом се озовахте в Анжу, нима те не ме пратиха да ви уверя, че винаги можете да разчитате на
