— Нима би могло да се постъпи по друг начин, графе? — попита Орили с желание да подкрепи своя господар.
— Мълчи, Орили — заповяда херцогът, — за това попитай сянката на Сент-Енян.
Орили сведе глава.
— Ах, да, вие не знаете какво се случи със Сент-Енян; ще ви разкажа това не с думи, а с три гримаси.
При тази нова духовитост, отвратителна при толкова угнетяващите обстоятелства, офицерите се намръщиха, без да се тревожат, че това може да не се хареса на повелителя им.
— И така, представете си, господа — започна херцогът, давайки си вид, че не е забелязал тази проява на неодобрение, — представете си, че в мига, в който се очерта неблагоприятният изход от битката, Сент- Енян събра около себе си петстотин конници и вместо да отстъпи като всички останали, се приближи към мен с думите „Трябва незабавно да се атакува, монсеньор.“ — „Как така? — възразих аз. — Вие, Сент-Енян, сте полудели, те са сто против един французин.“ — „И хиляда против един да бяха — отговори той с ужасяваща гримаса, — аз тръгвам в атака.“ — „Отивайте, приятелю мой, отивайте — казах аз. — Колкото до мен, аз няма да тръгна в атака, а ще направя точно обратното.“ — „В такъв случай дайте ми вашия кон — останал е съвсем без сили, аз нямам намерение да бягам, затова всеки кон за мен е добър.“ И той действително ми даде своя вран кон, а сам се прехвърли на моя бял кон, като каза при това: „Херцоже, с този кон вие ще изминете двадесет левги за четири часа.“ След това, като се обърна към своите хора, извика: „След мен, господа! Напред за всички тези, които не искат да обърнат гръб на неприятеля!“ и се хвърли срещу фламандците с още по-страшна гримаса, отколкото първата. Ако ме беше послушал, вместо да проявява такава излишна, смелост, щеше да седи заедно с нас на тази маса и нямаше да прави в тази минута трета гримаса, по всяка вероятност още по-безобразна от предишните две.
Тръпки на възмущение пронизаха всички присъствуващи.
„Той няма сърце — помисли Анри. — Колко жалко, че санът на този негодник го освобождава от предизвикателството, което всеки един от нас би му отправил с радост!“
— Ето как се случи — продължи принцът, изпразвайки чашата си, — че Сент-Енян умря, а аз съм жив: впрочем, умирайки, той ми оказа последна огромна услуга: тъй като яздеше моя кон, всички решиха, че съм загинал аз и фламандците забавиха преследването. Но бъдете спокойни, господа, ние ще получим реванш, кървав реванш и от вчерашния ден, поне в мислите си, формирам най-страшната армия, която някога е съществувала.
— А дотогава — заяви Анри — ваше височество ще поеме командването на моя отряд; аз съм скромен дворянин и нямам право да давам заповеди там, където се намира представител на кралския дом.
— Съгласен съм — каза принцът. — Преди всичко заповядвам всички да се заемат с вечерята; в частност това се отнася за вас, дьо Бушаж, вие даже не сте преместили към себе си чинията.
— Монсеньор, не съм гладен.
— В такъв случай, приятелю мой дьо Бушаж, проверете още веднъж постовете. Съобщете на командирите, че съм жив, но ги помолете да не изразяват твърде гръмко своята радост, преди да сме завзели някакво сигурно укрепление или да сме се съединили с войската на нашия непобедим Жоайоз.
Както вижда читателят, достатъчна бе една минута, за да стане този беглец и страхливец отново надменен, безгрижен и властен.
Да заповядваш на стотици хора или на стотици хиляди — все едно означава да заповядваш. Владетелите винаги желаят не това, което са заслужили, а това, което според тях им се полага.
Херцогът беше много учуден, че военен с името и положението на дьо Бушаж се е съгласил да поеме командването на шепа хора и е тръгнал в такава опасна експедиция. Такава работа би трябвало да се възложи на някой лейтенант, а не на брата на прославения адмирал.
Херцогът започна да разпитва офицерите и накрая научи, че адмиралът е възложил разузнаването на брат си само защото е отстъпил на неговото настояване.
— Защо, по каква причина — попита херцогът лейтенанта — графът толкова настойчиво се е стремял да му дадат това в действителност маловажно поръчение?
— Преди всичко той желаеше да помогне на хората, спасени от адмирала — отговори той.
— Преди всичко — казахте вие, а какви подбуди са действували след това, господине?
— Даже и на ваше височество аз мога да съобщя само такива причини, които са свързани със службата.
— Ето виждате ли, господа — каза херцогът, обръщайки се към малкото офицери, които все още седяха около масата, — аз бях съвършено прав, когато се стараех да остана непознат: в моята армия има тайни, в които не ме посвещават.
— О, монсеньор — възрази лейтенантът, — вие изтълкувахте много лошо моята сдържаност; тайната се отнася само за самия граф дьо Бушаж. Нима не може да се случи, докато служи на общите интереси, той да пожелае да направи услуга на някой свой роднина или на близък приятел?
— Кой от роднините или близките приятели на графа се намира тук? Кажете ми, аз желая по-скоро да го прегърна!
— Монсеньор — каза Орили, намесвайки се в разговора с тази почтителна фамилиарност, която отдавна бе превърнал в навик, — аз разкрих наполовина тази тайна. Роднината на граф дьо Бушаж в действителност…
— В действителност… Говори по-бързо, Орили.
— В действителност е жена, монсеньор.
— Ето какво било! — възкликна херцогът. — Милият Анри! Това е толкова разбираемо… Е, какво, да си затворим очите за интригата с роднината и да не говорим повече за това.
— Това е най-доброто, което ваше височество може да стори — каза Орили, — още повече, че въпросната дама е преоблечена като мъж.
— Така, така… Значи, намирайки се във войската, Анри води със себе си жена!… Къде е тя, Орили?
— Горе!
— Как! Тук, в тази къща?
— Да, монсеньор… Но… по-тихо. Ето го господин дьо Бушаж!
— По-тихо! — повтори след него херцогът и избухна в смях.
Глава 11
Когато се връщаше, Анри чу злобния смях на херцога, но понеже съвсем рядко общуваше с негова светлост, той не знаеше каква опасност крие всяка проява на веселост от страна на херцог д’Анжу.
Щом пое ръководството на отряда, херцогът повери на Анри патрулите. Това решение изглеждаше толкова естествено, че останалите и най-вече самият Анри се подлъгаха за истинските намерения на херцога.
Дьо Бушаж обаче намери за необходимо да даде на лейтенанта някои служебни указания, а за времето на своето отсъствие да му възложи и грижата за двамата си спътници.
Но още преди да си беше казал приказката, в разговора се намеси херцогът.
— Тайни, а? — попита той с обичайната си коварна усмивка.
Лейтенантът със закъснение се усети, че беше сбъркал с тази неделикатност, и в желанието си да помогне на графа, побърза да каже:
— Не, монсеньор, графът само ме попита колко още барут имаме — сух и годен за употреба.
— А, това е друго — рече херцогът, принуден да се престори, че е повярвал, в противен случай щеше да изглежда, че е подслушвал, а това би било много унизително за синята му кръв.
Когато принцът се обърна, лейтенантът побърза да пошепне на Анри:
— Негово величество знае, че не сте сам.
Дьо Бушаж трепна и неволната му гримаса не убегна от вниманието на херцога; под предлог, че иска да е сигурен дали са изпълнени всичките му нареждания, той покани графа да отидат заедно до най-отговорния
