на високия стол, украсен с дърворезба. Устата й бе леко отворена, прекрасната й коса — разпиляна върху отметнатата качулка на грубата мъжка дреха; като небесно видение би се сторила тази жена на всеки, който би дръзнал да наруши покоя на потайното й убежище.
Възторг, породен от гледката, се отрази върху лицето и в движенията на херцога; опрян на рамката на прозореца, той се вглеждаше в захлас в чаровното създание.
Но ненадейно изразът на лицето му помрачня и той с внезапна бързина слезе долу, сякаш искаше час по-скоро да се махне от светлината на прозореца. Щом се намери на улицата, в полумрака, херцогът се облегна на стената, кръстоса ръце на гърдите си и се умили.
Орили, който безмълвно го наблюдаваше, забеляза, че погледът на херцога сякаш се е зареял към някаква точка, както става, когато човек се задълбочи в смътни, далечни спомени.
След десетина минути дълбок размисъл херцогът отново се изкатери по стълбата и отново се вгледа през прозореца.
Кой знае колко дълго щеше да остане той в същото положение, ако не беше го сепнал Орили:
— Бързо слезте, монсеньор, чувам някакви стъпки.
Херцогът се ослуша.
— Нищо не чувам — каза след малко.
— Онзи, който идваше насам, сигурно се е скрил — той е шпионин и ни следи.
— Прибери стълбата — заповяда херцогът.
Когато се върна, Орили попита:
— Е, монсеньор, хубава ли е?
— Страшно хубава — мрачно отговори херцогът.
— Тогава защо сте толкова тъжен, монсеньор?
— Чудя се, Орили — все така замислено промълви херцогът, — някъде съм виждал тази жена.
— Искате да кажете, че я познавате?
— Не! Колкото и да се мъча, никакво име, свързано с това лице, не изплува в паметта ми. Знам само, че сърцето ми ще се пръсне.
— Затова трябва да разберем коя е.
— Разбира се.
— Хубаво поровете в спомените си, монсеньор да не сте я виждали в двореца?
— Не, мисля, че не.
— Във Франция, в Навара, във Фландрия?
— Не.
— Да е испанка?
— Не мисля.
— Англичанка, придворна дама на кралица Елизабет?
— Не, не. Имам чувството, че образът й е свързан с някакъв трагичен случай. Тази жена е прекрасна, но е прекрасна като покойница, като призрак, като сън, затова мисля, че съм я сънувал. Два-три пъти през живота си — продължи херцогът — съм сънувал страшни кошмари, споменът за тях и до днес смразява душата ми… Да, вече съм сигурен: жената горе се е явявала в сънищата ми.
Точно в този миг откъм площада се дочуха бързи стъпки и Анри извика на херцога:
— Тревога, монсеньор! Тревога!
— Тук ли сте, графе? Бъдете добър да ми обясните как сте си позволили да напуснете поверения ви пост?
— Монсеньор — решително отговори Анри, — ако намерите за необходимо, можете да ме накажете, обаче сметнах за свой дълг да бъда тук.
Херцогът с многозначителна усмивка погледна нагоре към прозореца и попита:
— Какъв дълг, графе? Чакам обясненията ви!
— Монсеньор, откъм Шелда идват конници и не се знае дали са врагове, или приятели.
— Много ли са? — разтревожи се херцогът.
— Твърде много, монсеньор.
— Аха! Добре тогава, че не сте проявили безразсъдна смелост, графе, а се върнахте. Най-разумното, което можем да сторим, е да се махнем оттук.
— Наистина, монсеньор, обаче ми се струва, че трябва да предупредим брат ми.
— За тази цел ви стигат двама души.
— Тогава ще отида с някого от ониските кавалеристи.
— В никакъв случай, по дяволите! — ядоса се херцогът. — Вие ще дойдете с нас. Гръм и мълния! Да се лишим от такъв защитник!
— Ваше височество целия отряд ли ще вземе?
— Да.
— Слушам, монсеньор — с поклон отговори Анри. — След колко време ваша светлост смята да потегли?
— Незабавно, графе.
— Хей, кой е там? — викна Анри.
От пресечката веднага, сякаш бе чакал там своя началник, изскочи все същият лейтенант.
Анри му даде нужните нареждания и след миг от всички страни започнаха да се стичат към площада кавалеристите, готови за път.
Херцогът свика господа офицерите и им съобщи:
— Господа, както изглежда, принц Орански е пратил подире ми преследвачи, но не подобава на член от френския кралски дом да се остави да бъде пленен. Затова да отстъпим пред численото превъзходство на противника и да се оттеглим към Брюксел. Докато съм с вас, съм спокоен за живота и свободата сп.
После отведе Орили малко по-встрани и се обърна към него със следните думи:
— Ти ще останеш тук. Тази жена не може да ни съпровожда. Ще бъдем толкова бързи, че дамата просто ще се изтощи.
— Закъде тръгва монсеньорът?
— За Франция и вероятно ще остана в някое от моите имения, да речем, в Шато Тиери. Ще доведеш там прекрасната непозната.
— Но може би тя няма да пожелае да бъде доведена?
— Да не си луд! Ти няма да я доведеш при мен, а при граф дьо Бушаж. Какво ти става — сякаш за пръв път ми помагаш в подобни начинания! Имаш ли пари?
— Две кесии жълтици.
— Тогава действай смело и гледай моята прекрасна непозната да се появи в Шато Тиери; като я видя по-отблизо, може и да я позная.
— Как да постъпя със слугата?
— Докарай и него, ако не се възпротиви.
— В противен случай?
— Постъпи с този човек като с камък, който те спъва — махни го от пътя си!
— Точно така, монсеньор!
Докато подлите заговорници обсъждаха коварните си замисли, дьо Бушаж се качи горе и събуди Реми. Той по някакъв специален начин, известен само на него и на Диана, почука на вратата и младата дама отключи. Зад Реми тя видя дьо Бушаж.
— Добър вечер, господине — поздрави Диана с усмивка, каквато отдавна не бе се появявала на лицето й.
— Моля да бъда извинен, госпожо — бързо отговори графът, — дойдох не да ви досаждам, а да се сбогувам с вас.
— Да се сбогувате? Нима заминавате, графе?
— Принуден съм, госпожо; задължен съм да се подчинявам преди всичко на принца.
— На кой принц? — пребледня Диана.
— На херцог д’Анжу, когото всички смятаха за загинал — той се спаси и се присъедини към нас.
Диана изстена, а Реми стана бял като платно.
