— Ето там, на края на масата.
Действително, офицерите не само седяха на далечния край на масата, но и бяха избрали най-тъмното място в цялата стая.
— Господа — каза им Анри, — там ви е неудобно и вие, струва ми се, нищо не ядете.
— Благодарности, графе — отговори единият от тях, — много сме уморени и много повече се нуждаем от почивка, отколкото от храна; вече казахме това на господа офицерите, но те настояха да седнем на масата, като твърдяха, че такава е вашата заповед.
Анри слушаше с най-голямо внимание, но беше ясно, че гласът го интересуваше повече, отколкото отговора.
— Вашият другар на същото мнение ли е? — попита той, когато морският офицер млъкна.
При тези думи дьо Бушаж погледна толкова изпитателно втория офицер, нахлупил ниско шапката си и мълчащ упорито, че всички военни, които бяха около масата, също започнаха да се вглеждат в него.
Принуден да отговори каквото и да е, офицерът едва разбираемо промърмори:
— Да, графе.
Като чу този глас, Анри трепна. След това стана и се запъти решително там, където седяха двамата офицери.
Той спря до тях и като се обърна към този, който беше говорил първи, каза:
— Господине, докажете ми, че вие не сте брат на господин Орили и не сте самият господин Орили.
— Орили! — възкликнаха присъствуващите в един глас.
— А най-покорно моля вашия спътник — продължи Анри — малко да повдигне шапката си, която закрива неговото лице, иначе ще ми се наложи да го назова монсеньор и ниско да му се поклоня…
В същото време Анри се поклони ниско пред непознатия.
Той изправи глава.
— Негово Превъзходителство херцог д’Анжу! — възкликнаха в един глас офицерите.
— Е, какво, господа — каза херцогът, — щом се съгласихте да разпознаете вашия победен, скитащ се владетел, аз няма да спра проявата на чувства, които дълбоко ме трогват. Вие не бъркате, господа, пред вас наистина е херцог д’Анжу.
— Да живее монсеньорът! — дружно извикаха офицерите.
Глава 10
Всички тези приветствия, макар и искрени, смутиха херцога.
— По-тихо, господа — коза той, — моля ви, не се радвайте повече от самия мен на сполуката ми. Повярвайте, ако не ме бяхте познали, нямаше да се хваля първи, че съм запазил живота си.
— Как! Монсеньор! — възкликна Анри. — Вие видяхте колко бяхме потресени от вашата гибел и не ни разкрихте, че скърбим напразно!
— Господа — отговори херцогът, — освен многото причини, поради които исках да остана неразпознат, аз се ръководех от следното съображение: желаех да се възползувам от случая и да чуя какви надгробни речи ще бъдат произнесени в моя чест.
— О! Монсеньор! Монсеньор!
— Не, наистина — продължи херцогът, — аз приличам на Александър Македонски: гледам на войната като на изкуство. Та ето, слагайки ръка на сърцето си, ще кажа: мисля, че извърших грешка.
— Монсеньор — промълви Анри, навел глава — моля ви, не казвайте това.
— А защо? Нима мислите, че аз не се укорявам, и то твърде сурово за загубата на сражението?
— Монсеньор, вашата добрина ни плаши, благоволете да успокоите вашите покорни слуги, като кажете, че не страдате.
Страшна сянка легна на челото на принца. И без това зловещото му лице стана още по-мрачно.
— Не, не — отговори той. — Благодарение на Бога се чувствувам по-добре от когато и да било и вашето общество ми е много приятно.
Офицерите се поклониха.
— Колко души са под ваше командване, дьо Бушаж? — попита херцогът.
— Сто и петдесет, монсеньор.
— Така, така… сто и петдесет от дванадесет хиляди. Съотношението е същото, каквото и след битката при Кана57.
— Монсеньор — възрази Жоайоз, — ако вашата битка е подобна на битката при Кана, то ние всички сме по-щастливи от римляните: ние запазихме нашия Павел Емилий!
— Кълна се в спасението на душата си, господа — каза херцогът, — Павел Емилий от битката при Антверпен е Жоайоз и по всяка вероятност, за пълно сходство твоят брат загина… Така е, нали, дьо Бушаж?
При този хладнокръвно зададен въпрос сърцето на Анри се сви болезнено.
— Не, монсеньор — отговори той, — брат ми е жив.
— А! Още по-добре! — с ледена усмивка възкликна херцогът. — Нашият славен Жоайоз е оцелял! Къде е той? Искам да го прегърна!
— Няма го тук, монсеньор.
— Е, какво, ранен ли е?
— Не, монсеньор, цял и невредим е.
— Но подобно на мен се е спасил като по чудо, скита гладен, опозорен, жалък!
— Неизразимо радостен съм да съобщя на ваше височество, че брат ми е запазил три хиляди души и поел тяхното командуване, завзе голямо селище на седем левги оттук.
Херцогът побледня.
— Три хиляди души! — повтори той. — И тези три хиляди са запазени от Жоайоз! Та знаеш ли ти, твоят брат се оказа втори Ксенофонт58! Да живее Жоайоз! По дяволите Валоа! Честна дума, кралският дом не би могъл да избере за свои девиз „Hilater“.
— Монсеньор! Монсеньор! — промърмори дьо Бушаж, угнетен от съзнанието, че зад преднамерената веселост на херцога се таи злобна, мъчителна завист.
— Да, да, кълна се в спасението на душата си, аз казвам чистата истина… Така е, нали, Орили?… Връщаме се във Франция точно като Франсоа I след битката при Павия59. Всичко е загубено, дори и честта. Ха-ха-ха!
Този смях, горчив като ридание, беше посрещнат с мрачно безмълвие, което Анри прекъсна с думите:
— Разкажете ни, монсеньор, по какъв начин добрият гений на Франция спаси ваша милост.
— Е, любезни графе, всичко е много просто; по всяка вероятност този гений, покровителят на Франция, в този момент е бил зает с нещо по-важно — така че бях принуден да се спасявам сам!
— По какъв начин?
— Като си плюх на петите.
Никой от присъствуващите не се усмихна в отговор на тази духовитост, която херцогът без съмнение би наказал със смърт, ако си я бе позволил някой друг.
— На всички са известни хладнокръвието, храбростта и пълководческият талант на ваше височество — възрази Анри. — Ние ви умоляваме да не измъчвате нашите сърца, като си приписвате въображаеми грешки. И най-талантливият пълководец може да претърпи поражение и самият Ханибал е бил победен при Зама.
— Да — отговори херцогът, — но Ханибал спечели битките при Требия, Тразименското езеро и Кана, а аз — само една при Като-Камбрези, която въобще не може да се сравнява с тях.
— Благоволявате да се шегувате, монсеньор, като говорите, че сте побягнали?
— Не, дявол да го вземе! И не мисля да се шегувам; нима, дьо Бушаж, ти смяташ, че това е повод за шеги?
