ужас.
— Вие сте единственият човек — каза Диана, — на когото моите очи са се спирали два пъти от този ден, в който дадох обет да се откажа навеки от всичко земно.
Анри падна на колене.
— Благодаря ви, госпожо — прошепна той, — вашата душа се разкри пред мен, благодаря ви: от днес нито една дума, нито един порив на моето сърце ще издадат, че съм изпълнен с любов към вас. Вие принадлежите на Всевишния и нямам право да ви ревнувам.
Току-що беше произнесъл тези думи и се бе изправил, когато от равнината, все още обвита в мъгла, ясно долетяха звуци на тръба.
Ониските кавалеристи хванаха оръжието и без да чакат команда, яхнаха конете.
Като се заслуша, Анри трепна.
— Това са тръбите на адмирала — извика той, — аз ги познавам, познавам! Велики Боже! Нека възвестят, че брат ми е жив!
— Ето, виждате ли — каза Диана, — вие още имате желания, още има хора, които обичате. Защо тогава, дете, да се поддавате на отчаяние, подобно на тези, които нищо не желаят вече, никого не обичат?
— Дайте ми кон! — извика Анри.
— Но как ще преминете? — попита лейтенантът. — Та нали сме обградени с вода!
— Разберете, главното е да се доберем до равнината; щом се чуват тръби — значи там върви войска!
— Качете се на насила, графе — продължи лейтенантът, — времето се прояснява; може би ще видите нещо.
— Отивам — отговори Анри.
Тръбните звуци долитиха както преди до лагера, но се отдалечаваха.
Реми зае предишното си място редом с Диана.
Глава 8
След четвърт час Анри се върна и съобщи, че на друг хълм, който нощната мъгла бе скривала преди от очите, видял голям отряд френски войски, разположили се в укрепен лагер.
Водата започна вече да напуска равнината като от езеро, което се пресушава с изпомпване. Вливайки се в морето, мътните потоци оставяха след себе си следа във вид на гъста тиня.
Веднага, щом вятърът разпръсна мъглата, Анри видя на хълма френското знаме да се вее гордо във въздуха.
Ониските кавалеристи не останаха назад: те издигнаха своето знаме и двете групи започнаха да стрелят с мускетите от радост.
Към единадесет часа сутринта слънцето огря унилата пустош, която цареше наоколо; равнината бе изсъхнала на отделни места и можеше да се различи прокараната по билото на височината тясна пътечка.
Тутакси Анри подкара своя кон натам и по чаткането на копитата определи, че под рехавия слой на тинята има павиран път; той се досети също, че пътят заобикаля и води до хълма, на който се бяха разположили французите.
Той предложи да отиде в лагера им; начинанието бе рисковано, затова не се намериха други желаещи и Анри тръгна сам по опасния път, като остави Реми и Диана под покровителството на лейтенанта.
Тъкмо напусна селото, когато от противоположния хълм също се спусна конник: но ако Анри желаеше да намери път от селището до лагера, то непознатият явно си беше наумил да премине, от лагера в селището.
Двамата представители, на разбитата френска войска продължиха храбро пътя си и скоро се убедиха, че задачата не е толкова тежка, колкото се опасяваха: под тинята бликаше вода. Сега конниците бяха разделени от някакви си двеста крачки.
— Франция! — извика конникът, спуснал се от хълма, и приповдигна баретата, на която се развяваше бяло перо.
— Как, това сте вие, ваша светлост? — радостно отговори дьо Бушаж.
— Анри, скъпи мой братко! — възкликна конникът с бялото перо.
Рискувайки да затънат в тинята, тъмнееща от двете страни на пътя, двамата конници препуснаха в галоп и скоро се прегърнаха под възторжените викове на зрителите.
Селището и хълмът опустяха в миг: ониските тежко въоръжени конници и кралските гвардейци, воините хугеноти и воините католици — всички се втурнаха към пътя, на който стъпиха първи двамата братя.
Скоро се чуха гръмки приветствия и на същия път, където смятаха да намерят смъртта, три хиляди французи благодариха на провидението и завикаха:
— Да живее Франция!
— Господа — възкликна един от офицерите хугеноти, — ние трябва да викаме: „Да живее адмиралът!“, защото не някой друг, а херцог дьо Жоайоз спаси живота ни тази нощ, а днес сутринта ни подари огромното щастие да се прегърнем с нашите съотечественици!
Одобрителен шум бе отговорът на тези думи. В очите на братята се показаха сълзи; те размениха полугласно няколко думи.
— Какво става с херцога? — попита Жоайоз.
— По всичко личи, че той е загинал — отговори Анри.
— Това е скръбен ден за Франция… — промълви адмиралът.
След това се обърна към своите хора и гръмко обяви:
— Да не губим време напразно, господа! По всяка вероятност, щом спадне ведата, ще бъдем нападнати; ще се окопаем тук, докато получим храни и достоверни сведения.
— Но, монсеньор — възрази някой, — кавалерията няма да може да действува: конете не са хранени от вчера.
— В нашия лагер има зоб — каза лейтенантът, — но какво да правим с хората?
— Щом има зърно — отговори адмиралът, — повече нищо не ми трябва: хората ще ядат същото, което и конете.
— Братко — прекъсна го Анри, — моля те, дай ми възможност само минута да поговоря с теб насаме.
— Ще се настаня в това селище — отговори Жоайоз. — Избери подходящо помещение и ме чакай.
Анри се върна при своите спътници.
— Сега вие сте сред войска — каза той на Реми. — Послушайте ме, скрийте се в това помещение, което ще намеря; не трябва никой да види вашата господарка.
Реми и Диана заеха помещението, което по молба на Анри му отстъпи лейтенантът на ониските кавалеристи, който с пристигането на Жоайоз беше станал всичко на всичко изпълнител на заповедите на адмирала.
Към два часа следобед херцог дьо Жоайоз със своите части влезе в селището под звуците на тръбите и литаврите и издаде строга заповед, за да предотврати всякакви безчинства.
След това се разпореди да се раздаде на хората ечемик, на конете овес, и на едните, и на другите — вода за пиене; няколко бъчвички с бира и вино, намерени в избите, бяха раздадени по негова заповед на ранените, а самият той, обхождайки постовете, пред очите на всички хапна парче хляб и изпи чаша вода. Навсякъде войниците посрещаха адмирала като спасител с възгласи на обич и благодарност.
— Нека само се появят фламандците тук — каза Жоайоз, щом остана насаме с брат си. — Ще ги направя на пух и прах и даже ще ги изям, нали съм гладен като вълк. А сега ми разкажи как се озова във Фландрия? Бях сигурен, че си в Париж.
— Братко, животът в Париж стана непоносим за мен, така че тръгнах при тебе във Фландрия.
