— И всичко това е както преди от любов? — попита Жоайоз.
— Не, от отчаяние. Кълна ти се, Ан, вече не съм влюбен; моята страст от днес стана непоносима скръб.
— Братко — възкликна Жоайоз, — позволи ми да ти кажа, че жената, която ти си обикнал, е лоша жена!
— Защо?
— Ето защо, Анри: ако от излишък на добродетелност човек не се съобразява със страданията на другите — това вече не е добродетелност, а фанатизъм, свидетелствуващ за липса на християнско милосърдие.
— Братко, братко! — възкликна Анри. — Не клевети добродетелността! Та ти си толкова добър, така великодушен!
— Да си великодушен към коравосърдечните хора — значи да се превръщаш в глупак.
— Братко — кротко се усмихна Анри, — цяло щастие е, че не си влюбен. Но моля ви, господин генерал, да спрем да говорим за моята безумна любов и да обсъдим военните работи.
— Съгласен съм, та с разговорите за своята безумна любов, ти, току-виж, и мен ще подлудиш.
— Виждаш, ние нямаме продоволствие.
— Знам и вече открих начин да се сдобием с него.
— Как?
— Не мога да тръгна оттук, докато не получа вести за другите части от армията; тази позиция е много изгодна и съм готов да я защитавам срещу петкратно превъзхождащи ни сили; но ще изпратя отряд смелчаци на разузнаване: първо, те ще съберат нужните сведения, и, второ, ще намерят храна — тази Фландрия в действителност е прекрасна страна.
— Не е чак толкова прекрасна, братко мой.
— О! Аз говоря за страната такава, каквато я е създал Господ, а не хората — те винаги развалят неговите творения. Разбери, Анри, какво безразсъдство извърши херцог д’Анжу, каква важна кампания провали, колко бързо високомерието и привързаността погубиха нещастния Франсоа! Лека му пръст, няма да говорим повече за него, но нали той можеше наистина да спечели и неувяхваща слава, и едно от най- прекрасните кралства на Европа, а вместо това той наля вода… в чия мелница? На Вилхелм Лукавия. А, впрочем, знаеш ли, Анри, антверпенците се сражаваха храбро!
— И ти също, братко!
— Да, този ден ми спореше, а освен това се случи събитие, което ме предизвика силно.
— Какво?
— Сражавах се на бойното поле с шпага, позната ми много добре.
— Шпага на французин?
— Да, на французин.
— И той се биеше на страната на фламандците?
— Той беше начело, Анри. Тази тайна трябва да се разкрие — тя без съмнение има връзка с екзекуцията на Салсед на Гревския площад.
— Скъпи ми повелителю, ти, за моя неизразима радост, се върна цял и невредим, необходимо е най- после и аз да свърша нещо!
— Какво именно?
— Моля те, назначи ме за командир на разузнавачите.
— Не, Анри, не. Ако действително непременно желаеш да умреш, ще ти намеря по-доблестна смърт.
— Братко, умолявам те, съгласи се с молбата ми, ще бъда внимателен, обещавам ти.
— Добре, всичко разбрах.
— Какво разбра?
— Ти си решил да провериш дали няма да се смили жестокото й сърце от шума, който ще се вдигне около някой блестящ подвиг. Признай, именно с това се обяснява необикновеното ти упорство.
— Признавам, ако това желаеш, братко.
— Е, какво, прав си. Жени, които остават непреклонни, сблъскали се с голямата любов, често се прелъстяват от скромната слава.
— Означава ли това, че ми възлагаш командването, братко?
— Ще се наложи, щом ти желаеш това.
— Още днес ли трябва да тръгна?
— Непременно, Анри; ти сам разбираш, ние не можем да чакаме повече.
— Колко души ще отделиш под мое разпореждане?
— Най-много — сто: не мога да отслабя своята позиция. Но ми дай честна дума, че ще встъпиш в бой само ако силите на противника бъдат равни на твоите или те превъзхождат незначително.
— Кълна се!
— Отлично! От коя част ще вземеш хора?
— Позволи ми да взема ескадрона на ониските кавалеристи — сред тях имам много приятели. Кога да тръгна?
— Незабавно. Разпореди се да се раздадат на хората дажби за един ден, на конете — за два дни. Запомни, искам да получа сведения, колкото е възможно по-бързо и от сигурни източници.
— Тръгвам, братко! Няма ли да имаш някакви поверителни поръчения?
— Не разгласявай за гибелта на херцога; нека мислят, че е при мен в лагера. Преувеличавай количеството на моята войска; ако въпреки очакването, намерите тялото на херцога, окажете му полагаемите му се почести: макар и да бе лош човек и посредствен пълководец, той все пак принадлежеше на царското семейство; разпореди се тялото да бъде положено в дъбов ковчег и ще изпратим тленните му останки в Сен-Дени за погребение в гробницата на френските крале.
Анри понечи да целуне ръката на по-големия си брат, но той нежно го прегърна.
— Още веднъж ми обещай, Анри — каза адмиралът, — че това разузнаване не е хитрост, към която прибягваш, за да паднеш доблестно в бой.
— Братко, имах такава мисъл, когато тръгвах при тебе във Фландрия; но сега, кълна ти се, се отказах от нея.
Младите мъже се прегърнаха отново и се разделиха, но още неведнъж се обръщаха, за да си разменят поздрави и усмивки.
Глава 9
Извън себе си от радост дьо Бушаж побърза да отиде при Реми и Диана.
— Бъдете готови след четвърт час — каза той, — тръгваме. Ще намерите два оседлани коня на двора; трябва да се присъедините незабелязано към нашия отряд и да не разговаряте с никого.
След това Анри излезе на балкона, който опасваше дома, и извика:
— Тръбачи на ониските кавалеристи, свирете сбор!
Сигналът се разнесе звънливо из селото; лейтенантът доведе хората си и те тутакси се строиха пред къщата.
— Войници — обърна се към тях Анри, — адмирал дьо Жоайоз ме назначи за ваш командир; той ми възложи да направя разузнаване. Кой ще ме последва доброволно?
Всичките триста души направиха крачка напред като един.
— Благодаря ви — каза Анри, — не напразно вие бяхте доблестен пример за цялата армия; но мога да взема със себе си само сто души. Господине — обърна се той към лейтенанта, — моля ви, теглете жребий.
Докато лейтенантът вършеше възложената му задача, адмирал дьо Жоайоз даваше, последни указания на брат си.
