— Ако херцогът не бе заповядал да го съпровождам, бих ви изпратил до манастира, където смятате да се оттеглите, госпожо.
— Да, да — възкликна Реми, — ще отидем в манастира.
И долепи пръст до устните си.
Диана му кимна — беше го разбрала.
— Щях непременно да ви изпратя, госпожо, понеже ме е страх, че хората на херцога може да ви досаждат.
— Защо?
— Нашият млад лейтенант го видял как сложил долу стълба и се качил да гледа през прозореца ви.
— О, Боже! Боже! — възкликна Диана.
— Успокойте се, госпожо, лейтенантът го чул да казва на спътника си, че не ви познава.
— Все едно, все едно… — заповтаря Диана, загледана в Реми.
— Не се тревожете, госпожо — продължи Анри, — херцогът заминава след четвърт час и вие ще останете сама. Така че ми позволете най-почтително да се сбогувам с вас и още веднъж да ви уверя, че до последен дъх сърцето ми ще бие само за вас. Сбогом, госпожо, сбогом!
Той се поклони благоговейно, като пред олтар и отстъпи крачка назад.
— Не, не — в трескаво вълнение възкликна Диана. — Господ няма да го допусне! Не, вие грешите — този човек умря.
В същия миг сякаш в отговор на отчаяните й думи от улицата се чу гласът на херцога, който гръмко извика:
— Графе! Графе! Карате ме да ви чакам!
— Чувате ли, госпожо? — попита Анри. — За последен път — сбогом!
Стисна ръката на Реми и се затича надолу по стъпалата.
Цяла разтреперана като птиче, омагьосано от отровна змия, Диана се доближи до прозореца.
Видя херцога, яхнал коня си: светлината на факлите, носени от двама ониски кавалеристи, осветиха лицето му.
— Той е жив, този демон — пошепна Диана на ухото на Реми с такъв заплашителен тон, че верният слуга потръпна. — Той е жив, значи и ние трябва да живеем; той заминава за Франция, следователно и ние трябва да заминем за Франция, Реми.
Глава 12
Трескавата подготовка на ониските кавалеристи за път се съпровождаше от звънтене на оръжие и гръмогласни провиквания. Реми изчака да утихне шумът и щом му се стори, че къщата е празна, реши да слезе в салона на долния етаж — на свой ред искаше и той да се приготви за пътуването.
Когато влезе обаче, за своя най-голяма изненада видя до огъня някакъв човек. Вероятно неизвестният причакваше Реми, макар при неговата поява да придоби уж равнодушен вид.
Реми се тътреше, както винаги с несигурна крачка и с плешивата си глава лесно можеше да мине за старец, прегърбен от тежестта на годините.
Човекът, до когото се доближи, седеше с гръб към светлината и Реми не можа да го види добре.
— Извинете, господине — обърна се той към непознатия, — мислех, че съм останал тук сам.
— И аз така мислех — отговори непознатият, — но с радост се убеждавам, че ще имам спътници.
— О, доста скучни спътници — побърза да отговори Реми, — защото освен болния младеж, когото водя у дома във Франция…
— Разбирам кого имате предвид! — възкликна Орили с престорено добродушие.
— Наистина ли? — попита Реми.
— Да, става дума за младата особа…
— За каква млада особа? — изуми се Реми, изостряйки уши.
— По-кротко, по-кротко, приятелче, не се сърдете — каза Орили. — Аз съм управителят на граф дьо Бушаж и преди да замине, той ми повери една млада особа и стария й слуга, които имали намерение да се върнат във Франция.
С тези думи непознатият стана и със сърдечна усмивка се приближи до Реми. Сега светлината на лампата вече падаше върху него.
Но вместо и той да се доближи до неизвестния, Реми се дръпна назад и върху обезобразеното му лице се изписа ужас.
— Не ми отговорихте. Да не се страхувате от мен? — попита Орили с най-сияйна усмивка.
— Господине — измънка Реми с тих дрезгав глас, — не се гневете на горкия старец, когото мъките и раните са направили страхлив и недоверчив.
— Но тогава е още по-голямо основание, друже, следва да приемете помощта на един сигурен спътник.
Реми отстъпи по-назад.
— Отивате ли си?
— Трябва да се посъветвам с моята господарка; нали разбирате, без нея нищо не мога да реша.
— Естествено, но позволете аз лично да й се представя и най-подробно да я уведомя за възложената ми задача.
— Не, не, благодаря ви; моята господарка сигурно още спи, а сънят й за мен е свещен.
Щом Реми затвори вратата зад себе си, всичко, което го състаряваше с изключение на плешивината и бръчките по лицето, изчезна — той изкачи стълбите така бързо, че сега никой не би му дал повече от трийсетина години.
— Госпожо, госпожо! — със задъхан глас възкликна той, като видя Диана.
— Какво има пак, Реми? Не е ли заминал херцогът?
— Заминал е, госпожо, но тук има един зъл дух, хиляди пъти по-опасен от херцога — зъл дух, когото шест години съм проклинал в очакване да дойде часът на отмъщението.
— Кой е той? Да не би да е Орили?
— Същият. Негодникът е долу в къщата.
— Позна ли те?
— За Бога, госпожо — промълви Реми с горчива усмивка, — изключено е някой да ме познае.
— Може би се е досетил коя съм аз?
— Едва ли, щом настоява да ви види.
— Аз пък те уверявам, че той подозира истината.
— В такъв случай, госпожо — мрачно каза Реми, — цялата работа става още по-лесна: селището обезлюдя, негодникът е сам, аз също… Видях на колана му кинжал… На моя имам нож.
— Почакай, Реми, почакай — прекъсна го Диана, — не ти оспорвам правото да отнемеш живота на този подлец, обаче нека първо разберем какво иска той от нас и не можем ли да имаме полза от злините, които възнамерява да ни стори. За какъв се представя?
— За управител на господин дьо Бушаж, госпожо.
— Виждаш ли как лъже — явно се домогва до някаква цел. Какво иска?
— Да ви съпровожда.
— Кажи му, че съм съгласна.
— За Бога, госпожо!
— Добави, че смятам да отида при роднини в Англия, но още се колебая. С една дума, лъжи точно като него. Разбираш ли, за да победиш, трябва да владееш оръжието на противника не по-зле от него.
— Но той ще ви види.
— Нали съм с маска. Всъщност подозирам, че и без това ме е познал, Реми.
— В такъв случай ни готви капан.
— Единственият начин е да се престорим, че сме му повярвали.
