каже кой от тях пребледня повече, кой имаше по-ужасяващ вид.
Орили усети, че по челото му избива студена пот. Той изтърва кинжала и маската и изкрещя потресен:
— О, небеса! Графиня дьо Монсоро!
— Това име повече никога няма да произнесеш! — извика Реми; хвана Орили за колана, смъкна го от коня и двамата паднаха на земята.
Орили протегна ръка и понечи да грабне кинжала си.
— Не, не и не, Орили — викна Реми, затиснал с коляно гърдите му, — ти завинаги ще останеш тук!
Орили внезапно проумя.
— Одоен! — извика той. — С мен е свършено!
— Не бързай — възрази Реми и запуши устата на негодника, а той междувременно се съпротивляваше с всички сили, — обаче смъртта ти е предрешена. — Извади с дясната ръка дългия си фламандски нож и каза: — И ето сега, Орили, твоите думи се сбъдват.
Ножът се заби в гърлото на музиканта; чу се леко хъхрене…
Диана, яхнала странично коня, подпряла ръка на седлото, цялата трепереше, но без да се щади наблюдаваше с безумни очи зловещото зрелище.
И все пак не издържа накрая — когато кръвта зашуртя по ножа, тя в несвяст рухна на земята.
В тази страшна секунда Реми, естествено, не можеше да се погрижи за нея — той обискира Орили, извади от джоба му и двете кесии с жълтици, върза на врата на убития тежък камък и хвърли трупа във водата.
Пороен дъжд се лееше като из ведро.
Реми изплакна ръцете си в тъмната застояла вода, вдигна припадналата Диана, качи я на коня и скочи на седлото, за да придържа спътницата си.
Конят на Орили, сепнат от вълчия вой, който бързо се приближаваше, сякаш вълците бяха привлечени от страшното събитие, изчезна в горския гъсталак.
Когато Диана дойде на себе си, двамата, без да си кажат нито дума, продължиха към Шато Тиери.
Глава 14
На другия ден след описаните събития в Лаферската гора кралят на Франция взе вана в девет сутринта.
Камериерът първо го загърна с тънко вълнено одеяло, после го разтри с две хавлии, меки като свила, нататък дойде ред на фризьорите и гардеробиерите, след тях — на парфюмеристите и на придворните.
Когато най-накрая придворните си отидоха, кралят повика главния слуга и му съобщи, че днес има зверски апетит и затова закуската да бъде по-обилна от обичайния силен бульон. В този момент при негово величество се яви за нареждания полковникът на френската гвардия Крийон.
— Бъдете така мил, скъпи Крийон — обърна се към него кралят, — не ме карайте днес да изпълнявам ролята на коронована особа! Събудих се толкова бодър, толкова весел. Гладен съм, Крийон, ясно ли ти е, приятелю?
— Особено, след като и аз самият съм толкова гладен, ваше величество — отговори полковникът.
— Ти си гладен винаги — засмя се кралят.
— Не винаги — ваше величество благоволява да преувеличава. Само три пъти дневно, а вие, ваша светлост?
— Аз ли? Веднъж годишно, и то само когато съм получил добри новини.
— Значи днес сте получили добри новини, ваше величество?
— Никакви, Крийон. Но нали знаеш поговорката…
— Липсата на новини е най-добрата новина. Не изпитвам доверие към пословиците, а пък към тази особено. Нищо ли не ви съобщиха от Навара?
— Не. Това доказва, че там спят.
— А от Фландрия?
— Не. Това доказва, че там се бият.
— А от Париж?
— Не. Това доказва, че там плетат заговори. А сега си върви, скъпи мой Крийон, хайде!
— Кълна се в честта си — отново подхвана Крийон, щом като ваше величество сте толкова гладен, редно е и мен да поканите на закуска.
— Защо, човече?
— Защото се чуват слухове, че ваше величество се храните само с въздух, та представете си моето удоволствие да мога да кажа: това е долна клевета, кралят се храни със същия апетит, както всички.
— Не, Крийон, бих се изчервил от срам, ако пред очите на поданиците си похапвах с апетит като някой простосмъртен. Разбери, кралят винаги трябва да изглежда поетично и величествено. Сега ще ти дам пример. Помниш ли цар Александър?
— Кой Александър?
— Онзи, някогашният — Alexander Magnus. Ала ти надали знаеш латински. Та Александър Велики или Македонски обичал да се къпе пред войниците, защото бил красавец, добре сложен и само мускули, не случайно го сравнявали с Аполон.
— Би било голяма грешка, ваше величество, ако му подражавахте и се къпехте пред своите поданици. Прекалено сте слаб, господарю.
— Все пак си прекрасно момче, Крийон — рече Анри и тупна събеседника си по рамото, — харесваш ми с твоята безцеремонност, не си ласкател. Ти, стари приятелю, не си като моите придворни.
— То е тъкмо защото не ме каните на закуска — веднага му отвърна Крийон и добродушно се засмя.
Раздели се с краля по-скоро доволен, отколкото недоволен, защото потупването по рамото изцяло замени поканата за закуска.
Щом Крийон излезе, сервираха закуската на краля.
Кралският готвач беше надминал себе си. Супата от яребици с надробени трюфели и кестени най-вече прикова вниманието на краля, който бе започнал трапезата си с превъзходни стриди.
Тъкмо поднасяше към устата си четвъртата лъжица, когато зад гърба му се дочуха леки стъпки и добре познат глас сърдито нареди:
— Ей! Прибори!
— Шико! — обърна се кралят.
— Същият.
И верен на себе си, Шико се настани и започна да си взима от блюдото най-сочните стриди — лапаше ги, обилно полети с лимонов сок, без да каже нито дума.
— Тук ли си, Шико! Върнал си се! — повтаряше кралят.
Шико посочи препълнената си уста и като се възползува от изумлението на краля, придърпа супата от яребици.
— Почакай, това ястие е само за мен! — възкликна Анри.
Шико братски подели храната за себе си и господаря си.
След това си наля вино, от супата мина на рибното суфле, пастета от риба, на пълнените раци и най- накрая за успокоение на съвестта си пийна от кралския бульон. Дълбоко въздъхна и каза:
— Вече не съм толкова гладен!
— Да се надяваме, Шико, по дяволите!
— И така, здравей, любими кралю! Как си? Днес ми се виждаш доволен.
— Наистина, тази сутрин се чувствувам превъзходно.
— Толкова по-добре, кралю, толкова по-добре… Но — хиляди дяволи! Не е възможно това да е краят на закуската — сигурно имаш и сладкиши.
