— Ето ти вишнево сладко, направено от монмартърските монахини.
— Прекалено е сладко.
— Ядки, пълнени със стафиди.
— Не, не са извадени семчиците!
— Все си недоволен, мърморко.
— Честна дума, всичко се влошава, дори и кулинарното изкуство, а в двореца се живее все по-зле и по-зле.
— Да не би в наварския дворец да е по-добре? — засмя се Анри.
— Хе! Може и така да е.
— Тогава там явно са настъпили големи промени.
— Което си е вярно, вярно е, синко.
— Разкажи ми все пак за пътешествието си — това ще ме позабавлява.
— С най-голямо удоволствие, затова съм дошъл. Откъде ще заповядаш да започна?
— От самото начало. Как стигна?
— Беше чудесна разходка.
— И никакви неприятности?
— С мене ли? Пътешествието беше приказно.
— Никакви опасни срещи?
— Как си го представяш! Кой би посмял да погледне накриво посланик на ваше всехристиянско величество? Ти, сине мой, имаш лошо мнение за поданиците си.
— Зададох ти този въпрос — обясни кралят, поласкан, че в държавата му цари пълно спокойствие, — тъй като, без да имаш официална мисия, можеше да те сполети опасност.
— Повтарям ти, Анри, твоята държава е най-очарователната на света: пътешествениците ти се радват на безплатна храна и безвъзмезден подслон само от любов към ближния и пътят им е обсипан с цветя.
— Да, да, моята полиция се справя чудесно.
— Великолепно, това поне може да й се признае.
— А пътят безопасен ли е?
— Също както онзи, дето води за рая: срещаш само херувимчета, които с песни славят краля.
— Явно се връщаме към Вергилий, Шико.
— Към коя от творбите му?
— „Буколики“.
— Защо, сине мой, си така благосклонен тъкмо към орачите?
— Защото в градовете, уви, е съвсем друго.
— Имаш право, Анри, градовете са средища на разврата.
— Ето виж: изминал си благополучно петстотин левги…
— Казвам ти, всичко вървеше по мед и масло…
— А аз тръгнах само до Венсен и още преди да бях изминал дори една левга, изведнъж…
— Какво изведнъж?
— Насмалко да ме убият на пътя.
— Така ли? Къде стана това?
— При Бел-Еба.
— Близо до манастира на нашия приятел Горанфло?
— Да, там.
— И как се държа тогава нашият приятел?
— Както винаги безупречно, Шико: благослови ме от балкона си.
— А монасите му?
— Викаха с цяло гърло: „Да живее кралят!“
— Нищо повече ли не си забелязал?
— Какво друго можех да забележа?
— Имаха ли оръжие под расата?
— Бяха въоръжени до зъби. В това виждам предпазна мярка на достойния игумен; този човек знаеше всичко, но все пак не дойде на другия ден като д’Епернон да провери джобовете ми с думите: „В името на краля, ваше величество!“
— Така е, не би го направил, а пък и тия негови грамадни лопати няма да се поберат в джобовете ти.
— Не си позволявай да се присмиваш на дон Модест; той е един от най-великите хора, които прославят моята власт, и да знаеш, че при пръв благоприятен случай ще го направя епископ.
— Прекрасна идея!
— Забележи, Шико — продължи кралят с дълбокомислен вид, — когато кадърните люде произлизат от народа, понякога могат да постигнат съвършенство. Защото в нашата аристократична кръв има и добри, и лоши качества. А когато природата създава забележителен представител от простия народ, тя употребява за целта най-висококачествен материал, затова твоят Горанфло е съвършен.
— Намираш ли?
— Да. Той е умен, скромен, хитър, смел; може да стане министър, пълководец, папа.
— Хе! Достатъчно, ваше величество — прекъсна го Шико. — Ако ви чуеше този достоен човек, щеше да се пръсне от гордост — дон Модест е доста горделив.
— Да не ревнуваш, Шико?
— Справедлив съм и нищо повече… Значи, скъпи кралю, без малко да те убият?
— Да.
— И кой се опита да извърши покушението?
— Лигата, по дяволите.
— Тоест тя се разраства?
— Ох, Шико! Когато една политическа общност прекалено рано се разраства, тя не може да оцелее и прилича на дете, което от малко е надебеляло.
— Значи ти си доволен, сине мой?
— Да; и твоето завръщане е голяма радост за мен. Носиш ми добри вести, нали?
— И още как!
— И ме караш да се измъчвам, душевадецо!
— Откъде да започна, кралю?
— Разкажи ми най-накрая за пристигането си в Навара.
— С най-голямо удоволствие!
— С какво се занимаваше Анри, когато ти отиде?
— С похожденията си.
— Той лъже Марго?
— Толкова усърдно, колкото може.
— Тя сърди ли се?
— Изпада в ярост.
Анри с ликуващ вид потри ръце.
— И какво е измислила тя? — засмя се той. — Да вдигне Испания срещу Навара; Артоа и Фландрия — против Испания? Да не иска да изправи братчето си Анри срещу коварното си мъжле?
— Може би.
— Но ако е така, значи те се мразят?
— Мисля, че дълбоко в душата си никак не се обожават.
— А привидно?
— Най-близки хора.
— Обаче един прекрасен ден някое ново негово увлечение ще ги скара завинаги!
— Новото увлечение вече е налице.
— Глупости!
— Искаш ли да ти кажа от какво ме е страх?
