— Кажи.
— Много ме е страх, че може това ново увлечение вместо съвсем да ги скара — тъкмо да ги помири.
— Хайде, разказвай нататък, Шико.
— Ти написа на свирепия Беарнец писмо.
— И какво ще кажеш за моето писмо?
— Че си постъпил нетактично, като се обръщаш към него с такова послание, но иначе беше написано много хитро.
— Писмото трябваше да ги скара.
— И щеше да ги скара, ако Анри и Марго бяха обикновена съпружеска двойка.
— Какво искаш да кажеш?
— Че Беарнеца никак не е глупав — той разбра с каква цел искаш да ги скараш.
— По дяволите! Колкото до целта…
— И така. Представи си, проклетият Беарнец си въобразил, че имаш едничка цел: да не дадеш на сестра си зестрата, която й дължиш!
— Глупости!
— Може, обаче дяволският Беарнец тъкмо това си е набил в главата.
— Нататък, Шико, нататък — подкани го кралят и лицето му помръкна.
— Щом стигна до тази идея, той изведнъж стана точно какъвто си ти сега — тъжен и меланхоличен… И се отдаде изцяло на новото увлечение, за което ти споменах.
— Как се казва хубавицата?
— Мадмоазел Каор.
— Мадмоазел Каор ли?
— Да. Хубава страстна особа, кълна се в Господа. С единия крак е стъпила на реката Лот, с другия — на планината. Неин настоятел е или по-скоро е бил господин дьо Везен, най-храбрият дворянин измежду твоите приятели.
— Гръм и мълнии! — яростно изкрещя Анри. — Беарнеца е превзел моя град.
— Точно това е! Разбираш ли, синко, ти не се съгласи да дадеш града на Беарнеца, макар че обеща да го направиш. И той се принуди да го вземе насила. Между другото, ето писмото, което помоли лично да ти предам.
Беше същото писмо, което Анри дьо Навар бе писал на краля след завземането на Каор.
Глава 15
Кралят изпадна в такъв бяс, че едва успя да изчете писмото.
Докато вникваше в латинския на Беарнеца, Шико стоеше пред голямото венецианско огледало и се любуваше на себе си с походното снаряжение. Наистина никога преди не бе изглеждал така висок, защото почти оплешивялата му вече глава бе увенчана с островръх шлем, подобен на чудноватите немски шлемове, които се изработваха в Трир и Майнц; сега се зае да облича върху износения си мундир късата пътна ризница, която преди закуската бе оставил на бюфета; плюс това се радваше на звъна на шпорите, които можеха единствено да разпорят търбуха на коня.
— Предателство! — възкликна Анри, след като прочете писмото. — Беарнеца имал готов план, без изобщо да съм подозирал.
— Сине мой — възрази Шико, — нали знаеш поговорката да се пазиш от тихата вода.
— Върви по дяволите с твоите поговорки.
Шико веднага се запъти към вратата, сякаш да изпълни нареждането.
— Не, остани.
Шико спря.
— Каор е превзет — продължи Анри прекъснатата си реплика.
— Да, и доста хитро.
— Значи Беарнеца има пълководци, инженери?
— Нищо няма — прекъсна го Шико, — прекалено е беден. Всичко прави сам.
— И… сам се сражава? — попита Анри малко високомерно.
— Какво да ти кажа… Не мога да твърдя, че в пристъп на въодушевление веднага се хвърля в схватка — в никакъв случай. Той е от хората, дето преди да се топнат, опитват водата. После се хвърля безстрашно в битката — в пушилката и гърмежите той е в своята стихия като саламандра!
Кралят скочи и с големи крачки се заразхожда из стаята.
— Какъв позор за мен! — възкликна той. — Хората ще ми се присмиват, ще съчиняват издевателски песнички. Тези нехранимайковци гасконците са големи присмехулници; просто ги виждам как се подхилкват и весело надуват пискливите си гайди. Слава Богу, че реших да пратя на Франсоа подкрепата, за която толкова ме беше молил. Антверпен ще ми замести Каор, Северът ще изкупи грешката, допусната на Юг.
— Амин! — поде Шико.
В същия момент вратата се отвори и придворният доложи:
— Граф дьо Бушаж.
— Казах ли ти, Шико! — възкликна Анри. — Ето че дойде и добрата вест!… Заповядайте, графе, заповядайте!
Придворният дръпна завесата и на вратата като в рамка се появи младият мъж, чието име току-що беше произнесено. Гледката можеше да се сравни само с портрет от Холбайн или Тициан.
Той пристъпи бавно към краля и в средата на салона коленичи.
— Все така си блед — каза му кралят, — все така мрачен. Моля те, приятелю, недей да ми съобщаваш добрите вести с толкова тъжен вид. По-скоро, Бушаж, казвай, жадувам да чуя твоя разказ. Идваш от Фландрия, нали?
— Да, ваше величество.
— Добре дошъл! Какви новини носиш от Антверпен?
— Принц Орански е владетелят на Антверпен, ваше величество.
— Не може да бъде! Нямаше ли брат ми да завземе Антверпен?
— Да, ваше величество, но сега се е насочил не натам, а към Шато Тиери.
— Напуснал е войската си?
— Войската вече не съществува, ваше величество.
— О! — изстена кралят; краката му се подкосиха и той се свлече на креслото. — А Жоайоз?
— По време на битката брат ми проявил чудеса на храброст, след това събра малкото останали живи и от тях формира охрана за херцог д’Анжу.
— Разгромени! — пошепна кралят. Изведнъж в очите му пламна странна искра. Той попита: — И така, брат ми завинаги е загубил Фландрия, така ли?
— Боя се, че да, ваше величество.
Челото на краля започна да се прояснява.
— Горкият Франсоа — каза той, — никак не му върви с короните. Не сполучи с наварската корона; опита се да посегне към английската; за малко да завладее фламандската — обзалагам се, Бушаж, той никога няма да стане крал! Горкият ми брат, толкова го желае… Колко французи са пленени?
— Към две хиляди.
— Колко са загиналите?
— Поне още толкова. Сред тях е и господин дьо Сент-Енян.
— Нима злочестият Сент-Енян е загинал?
— Удави се.
— Удавил се е? Как стана това? В Шелда ли сте се хвърляли?
— Точно обратното: Шелда се хвърли върху нас. — И графът обстойно разказа на краля за битката и
