наводнението.
След като го изслуша докрай, кралят отиде в съседната молитвена зала, падна на колене и се помоли. Когато след минута се върна, изглеждаше съвсем спокоен.
— Да се надяваме, че съм приел вашите новини, както подобава на крал. Вземете и вие пример от мен, графе, и щом, слава Богу, вашият брат, както и моят, се е спасил, бъдете малко по-ведър. Каква награда искаш за заслугите си, дьо Бушаж? Кажи?
— Ваше величество — отговори младежът и поклати отрицателно глава, — нямам никакви заслуги.
— Не е така — нали брат ти има заслуги?
— Заслугите му са огромни, ваше величество!
— Затова, дьо Бушаж, твърдо съм решил да разпростра благодеянията си върху двама ви и като постъпвам така, просто взимам пример от Господа, който явно ви покровителствува. Освен това следвам примера на големите държавници от миналото, които винаги са постъпвали изключително умно, а те всеки път са награждавали онзи, който им носи лошите новини.
— Не е точно така — намеси се Шико, — знам случаи, когато приносителите на лошите вести са били обезглавявани.
— Възможно е — величествено отговори Анри, — обаче на Варон61 Сенатът изказва благодарност.
— Говориш за републиканците. Валоа, Валоа, злочестините те изпълват със смирение.
— Та чакам да кажеш, дьо Бушаж, какво е твоето желание.
— Щом ваше величество толкова любезно говори с мен, ще се осмеля да се възползувам от вашата добрина; уморих се да живея, господарю, обаче не смея да сложа край на живота си, защото Бог го забранява.
Шико вдигна глава и с интерес погледна красивия, храбър и богат кралски приближен, в чийто глас тътнеше безкрайно отчаяние.
— Ваше величество — продължи графът с непреклонна твърдост, — искам изцяло да се посветя на Оногова, който е господар на всички щастливци, но същевременно е и утешител на нещастните, и затова ви моля, помогнете ми час по-скоро да стана монах.
Неуморният присмехулник Шико наостри слух. Дори той остана поразен от тази възвишена скръб.
Кралят също почувствува, че сърцето му се къса.
— Всичко разбирам, момчето ми — каза той, — искаш да се затвориш в манастир, плашат те отредените ти изпитания.
— Не ме плашат отредените ми изпитания, ваше величество. Обаче искам преградата, която трябва завинаги да ме отдели от светския живот и която според църковните канони трябва да се създава постепенно, да се яви пред мен веднага сякаш изпод земята.
— Горкият — промълви кралят, — струва ми се, той ще стане истински праведник, нали, Шико?
Шико не отговори. Дьо Бушаж продължи:
— Както разбирате, ваше величество, най-жестоката съпротива ще бъде от страна на близките ми; брат ми, кардиналът, толкова милосърден и наред с това тъй свързан с всичко светско, ще ми създава всячески пречки под предлог, че Рим налага определени периоди за различните степени на послушничеството. А тъкмо в това, ваше величество, вие сте всемогъщ. Обещахте да изпълните желанието ми — моля ви, осигурете ми от Рим разрешение да бъда освободен от послушничеството.
Кралят се опомни от размислите си и с усмивка протегна ръка на дьо Бушаж:
— Ще изпълня молбата ти, синко. Искаш да служиш на Бога — похвално. Той е по-добър господар от мен.
— Няма що, прекрасен комплимент за Всевишния! — изсъска Шико.
— Ощастливихте ме, ваше величество! — възкликна дьо Бушаж и целуна ръка на краля с такава радост, сякаш онзи го беше направил пер или маршал на Франция.
— Имаш честната ми дума на крал и благородник — отговори Анри.
На устните на дьо Бушаж се появи възторжена усмивка и той се оттегли с почтителен поклон.
— Какъв щастливец! — възкликна Анри.
— Хубава работа — учуди се Шико. — Нямаш причини да му завиждаш, той е по-жалък от теб самия.
— Защо не искаш да разбереш, Шико, той ще стане монах и ще се посвети на Бога.
— Че кой, по дяволите, ти пречи да направиш същото? Познавам един кардинал, той ще те обсипе с всички привилегии, които пожелаеш. Кардинал дьо Гиз.
— Шико!
— Ако те тревожи самата церемония — изборът на тонзурата е доста деликатен момент — то най- прелестните ръчици в света, въоръжени с ножица от чисто злато, кълна се в честта си, ще ти дарят тази символична украса.
— Значи — прелестни ръчици?
— Надявам се, не би си позволил да охулиш ръчичките на херцогиня дьо Монпансьо. Колко си строг, кралю! Колко си придирчив към прекрасните дами, твои поданички!
Кралят се намръщи и прекара по челото ръката си не по-малко бяла от онази, за която ставаше дума, само че разтреперана.
— Но да оставим всичко това — продължи Шико — и да се върнем към темата, която засяга лично мен.
Кралят направи жест, който можеше да изразява и безразличие, и съгласие.
Шико се олюля на стола и предпазливо се огледа.
— Кажи ми, синко — тихо започна той, — дали Жоайоз заминаха за Фландрия просто така?
— Преди всичко какво означава за теб „просто така“?
— Ами това, че двамата братя, от които единият мисли само за удоволствия, а другият е потънал в скръб, едва ли биха могли да напуснат Париж без много шум.
— И какво?
— Оттук следва, че първият им приятел трябва да е в течение относно тяхното заминаване.
— Разбира се, че съм в течение.
— В такъв случай, Анри, да си чувал… — Шико спря.
— Какво?
— Че те, да речем, са натупали някаква много важна персона?
— Не съм чувал нищо подобно.
— Че са нахълтали в чужда къща и са отмъкнали някаква жена?
— Нищо не знам.
— С една дума, нямат ли някоя такава проява, че слухът да стигне и до теб?
— Повярвай, не.
Толкова по-добре — рече Шико и въздъхна с облекчение.
— Знаеш ли, ти ставаш лош.
— Пребиваването в гроба смекчи нрава ми, велики кралю, а от общуването с теб ставам груб.
— Ставате непоносим, Шико, и съм склонен да ви припиша честолюбиви намерения.
— Как така: честолюбиви намерения? На мене? Анри, сине мой; преди беше само глуповат, а сега изглеждаш направо безумен — все пак крачка напред.
— Аз пък ви казвам, господин Шико, че вие целите да отстраните от мен най-верните ми слуги, като им приписвате замисли, каквито те нямат, и престъпления, за които и през ум не им минава. Искате изцяло да ме обсебите.
— Да те обсебя? Аз! — възкликна Шико. — Защо? Опазил ме Бог, да си докарам на главата такава беля! Bone Deus! Да не говорим, че е прекалено трудно човек да те изхрани! Не, не, за нищо на света!
— Хм-хм! — измърмори кралят.
— Я ми обясни откъде ги раждаш тези налудничави мисли?
— Отначало доста студено се отнесохте към моите похвални думи за нашия стар приятел дон Модест, на когото сте много задължен…
— Много съм задължен на дон Модест ли? Интересно, ужасно интересно! Друго?
