буржоа.
— А, това ли било! — отговори добродушно Шико. — Но тогава какво да кажем за вас, сеньор Бороме?
— Защо за мен?
— Защото нали се правехте на монах и се отнесохте с мен доста недружелюбно в манастира, братко капитан — каза Шико.
— Взех ви за буржоа, а нали знаете, че ние, военните, не броим буржоата за хора!
— Това е вярно — засмя се Шико, — както и монасите. Така или иначе се хванах в капана ви, защото онова предрешаване си беше чист капан. Истинският капитан като вас без причини няма да свали униформата, за да сложи расо.
— От нашего брата военния аз нямам тайни — рече Бороме. — Признавам, в манастира „Свети Яков“ имам някои лични интереси. А вие?
— Аз също. Обаче… шт!
— Искате ли да обсъдим всичко това?
— Изгарям от желание, честна дума.
— Добре тогава, знам една парижка кръчма, според мен безподобна.
— И аз знам една такава — поде Шико. — Вашата как се казва?
— „Рогът на изобилието“.
— Ха! — неволно възкликна Шико.
— Имате ли нещо против?
— Не, абсолютно нищо! Никой ли няма да ни досажда там?
— Ще се заключим отвсякъде.
— Както разбирам, добре се подреждате в живота. И в кръчмите сте свой човек, както в манастирите — похвали го Шико.
— Подозирате, че съм се наговорил със собственика?
— Не го изключвам.
Глава 17
Пътят, по който Бороме поведе Шико, напомни на нашия гасконец най-щастливите му млади години. Колко често Шико съвсем безгрижно беше засядал в кръчмата с табела „Рогът на изобилието“. Настаняваше се на дървената пейка и лекото вино, уютът, свободата пораждаха у него усещането, че самата младост — чудесна, прекрасна, победоносна, пълна с надежди, му замайва главата.
Скоро пред очите му се простря широката улица Сен-Жак, след това те отминаха манастира „Свети Бенедикт“ и почти отсреща видяха странноприемницата „Рогът на изобилието“, малко овехтяла, почерняла, олющена, но все така засенчена отвън от чинарите и кестените, а отвътре украсена с калайдисани котлета и медни тенджерки, които изглеждаха на пияниците и лакомниците като сребърни и златни; такива съдини пълнят джоба на кръчмаря с истинско злато и сребро — по законите на вътрешното притегляне, който явно е наложен от самата природа.
Шико огледа от прага вътрешната подредба в кръчмата, прегърби се и направи гримаса на същински сатир, която напълно преобрази добродушната му физиономия и честния му поглед.
Докато фасадата на „Рогът на изобилието“ се беше поожулила, лицето на почтения кръчмар се беше пообрулило от времето и беше придобило доста по-ожесточен вид. Не случайно Бономе предпочиташе хората с шпага, верен на принципа: страхът ражда уважението.
Общо взето виното в „Рогът на изобилието“, за което всеки посетител можеше сам да слезе в избата, беше прочуто с букета и градуса си, та постоянните клиенти се чувствуваха превъзходно в този храм на Бакхус.
Шико влезе подир Бороме, без да бъде разпознат от собственика.
Той много добре помнеше най-тъмното кътче в общия салон. Обаче когато реши да се настани там, Бороме го спря.
— Чакайте, приятелю! Отзад има едно сепаре, където двама души, ако не желаят някой да ги чуе, могат спокойно да си побъбрят на чаша вино.
И той поведе своя спътник към закътаното местенце, което беше познато и на Шико.
— Почакайте ме тук — каза Бороме, — ще се възползувам от привилегията, която имат всички постоянни посетители на заведението, и сам ще сляза в избата.
Щом вратата зад Бороме се затвори, Шико отиде до стената и повдигна картината, на която беше изрисувано как лекомислени длъжници харчат пари на вятъра.
Под нея имаше дупка в стената, през която човек незабелязано можеше да гледа всичко, което ставаше в големия салон.
„Ха така! Завеждаш ме в кръчмата и ме натикваш в сепаренцето, като мислиш, че няма да съм наясно за дупката, през която мога да проследя всяко твое движение. Ех, не си много хитър, драги капитане!“
Докато си казваше тези слова с великолепното презрение, което така добре владееше, Шико погледна през дупката.
Видя Бороме и по мърдането на устните му изтълкува произнесеното от капитана горе-долу по следния начин:
„Ще ни сервирате в сепарето и дори да чуете шум, не ни безпокойте.“
После Бороме взе лампата, която винаги стоеше върху един от скриновете, вдигна капака и слезе в избата.
Шико незабавно почука на преградата по един специален начин.
Щом чу особеното почукване, Бономе трепна и се вслуша.
Шико почука още веднъж — припряно, като човек — учуден, че не са му обърнали веднага внимание.
Бономе хукна към сепарето и видя Шико, заплашително изправен насреща му.
Бономе неволно изкрещя: и той като всички смяташе Шико за умрял и реши, че вижда призрак.
— Как да го разбирам, драги — възмути се Шико, — откога карате хора като мен да ви викат по два пъти?
— О, драги господин Шико — пошепна Бономе, — вие ли сте, или вашата сянка?
— Дали съм лично аз, или сянката ми, не е от значение, но щом ме познахте, надявам се, че безпрекословно ще изпълнявате моите нареждания.
— О, разбира се, любезни сеньоре.
— Какъвто и шум да чуете в това сепаре, каквото и да стане тук, ще се появите само ако аз ви повикам.
— Още по-добре, драги господин Шико, защото същото ми нареди и вашият спътник.
— Обаче ако той ви повика, все едно никой не ви е викал, нали ме разбирате?
— Ясно, господин Шико.
— Добре. А сега под някакъв предлог изпъдете останалите посетители и след десетина минути тук да бъде такова мъртвило, сякаш сме дошли на Велики петък за Велики пости.
— След десет минути в цялата къща няма да има друга жива душа освен покорния ви слуга, господин Шико.
— Вървете си, Бономе, вървете си, оставам с цялото си уважение към вас — величествено произнесе Шико.
Собственикът заднишком излезе от сепарето и видя Бороме, понесъл бутилките.
— Разбра ли ме! — рече капитанът. — Наредих ти след десет минути в твоето заведение да няма никого.
Бороме влезе в сепарето и завари Шико все така седнал и усмихнат.
Не се знае какво точно предприе метр Бономе, но когато изтече десетата минута, последният хлапак
