— Добре, няма да ви питам какво сте видели след това — нали от онзи миг насам сме неразделни с вас.
— Напротив, питайте, защото, кълна се, то е най-интересното!
— Тогава говорете, моля ви.
— Още една чаша, че да си развържа езика… Догоре!… Чудесно. Ще ви призная, че видях: когато вадехте писмото от негова светлост херцог дьо Гиз, от джоба ви падна друго писмо.
— Какво друго? — възкликна Бороме и скочи от мястото си.
— Ти знаеш! — каза Шико. — Ето го тук!
И с треперещ от препиването пръст той ръгна кожената дреха на Бороме точно там, където беше прибрано писмото.
Бороме се сви, сякаш Шико го беше дамгосал с нажежено желязо.
— Охо — каза той, — остава да знаете и до кого е адресирано.
— Какво толкова? — промълви Шико и сложи ръце на масата. — Адресирано е до херцогиня дьо Монпансьо.
— Боже Господи! — изуми се Бороме. — Надявам се, че нищо не сте казали на краля.
— Нито дума, но ще му кажа непременно.
— Кога?
— Само малко да поспя — отговори Шико и положи глава на ръцете си.
— Значи кралят ще научи всичко?
— Трябва да разберете, драги — надигна глава Шико и опули към Бороме пияни очи, — вие сте затворник, аз съм шпионин. Вие влизате в заговор — аз ви издавам. Всеки си върши работата, така е. Лека нощ, капитане.
След тези обяснения Шико не само зае одевешната поза, но дори се захлупи върху ръцете си — открит остана само гърбът му; но за сметка на това, освободен от ризницата, оставена на другия стол, гърбът му сякаш си просеше удара.
— Значи се каниш да ме издадеш, приятелю? — произнесе Бороме, втренчил в Шико пламнали очи.
— Веднага щом се събудя, друже, смятай въпроса за решен — отговори Шико.
— Ще видим обаче дали ще се събудиш! — извика Бороме.
С тези думи той нанесе яростен удар с кинжал в гърба на Шико, надявайки се да прониже цялото му тяло.
Но Бороме не знаеше за ризницата, с която Шико се беше сдобил в оръжейната зала на дон Модест. Кинжалът му се строши като стъклен при удара в чудесната „броня“, която по този начин за втори път спаси живота на Шико.
А и още преди убиецът да се беше опомнил, Шико се изправи и го шибна в лицето с мощния си юмрук, който тежеше към петстотин фунта, ако не и повече, та капитанът окървавен отхвръкна към стената.
Обаче успя моментално да скочи и да извади шпагата си.
Шико също измъкна шпагата си.
Алкохолните пари отлетяха като по чудо. Той стоеше, леко изпружил левия си крак, погледът му беше устремен към врага, ръката му силно стискаше оръжието.
Масата, отрупана с празни бутилки, разделяше двамата противници и за всеки от тях служеше като прикритие.
Изведнъж Бороме усети, че от носа му тече кръв и изпадна в ярост. Пренебрегнал всякаква предпазливост, той се хвърли срещу врага.
— Дръвник и половина — каза Шико, — разбра ли сега, че пияният си ти, а не аз; през масата не можеш да ме докопаш, а ръката ми е с шест дюйма по-дълга от твоята. Ето ти доказателството!
Шико мълниеносно протегна ръка и с върха на шпагата бодна Бороме по средата на челото.
Бороме изпищя не толкова от болка, колкото от ярост, и стана още по-нападателен.
Шико премести стола и спокойно седна.
— Мили Боже, какви идиоти са тези войници! — каза той и сви рамене. — Сега пък иска да ми извади окото. О, скочи на масата, само това оставаше! Пази се, магаре, най-страшният удар е отдолу нагоре.
И го бодна в корема; както преди го беше боднал в челото.
Бороме изрева като бесен и скочи от масата.
— Така е по-добре — отбеляза Шико. — Сега сме изправени лице в лице и ще можем да си приказваме по време на фехтовката. Ех, капитане, капитане, значи понякога от нямане на работа упражнявате и занаята на убиец?
— Върша го по същия начин, както и вие, в името на каузата — отговори Бороме, изплашен от мрачния огън, който пламна в очите на противника.
Бороме успя да нанесе на Шико лек удар в гърдите.
— Никак не е зле, но тази хватка ми е позната: бяхте я демонстрирали на младия Жак. Признавам, друже, че в собствените си очи ви превъзхождам, защото не аз първи ви нападнах. Нещо повече, дадох ви възможност да осъществите намеренията си, като подложих гърба си за удара ви. Защото всъщност имам едно предложение за вас.
— Не желая да ви слушам! — викна Бороме, подлуден от спокойствието на Шико.
И нанесе удар, който можеше да прониже гасконеца, ако онзи не беше отскочил назад.
— Все пак ще ти кажа условията си, за да не се чувствувам после виновен.
— Мълчи! — викна Бороме. — Напразно се стараеш.
— Уверявам те, изобщо не целя да пролея кръвта ти. Ако се наложи да те убия, ще стане само в краен случай.
— Убий ме, ако можеш! — викна разярен Бороме.
— Ще те убия с един точен удар, ако не приемеш моите условия.
— Какви условия, кажи де!
— Ще започнеш да служиш на краля, но привидно ще продължаваш да изпълняваш задълженията си към фамилия дьо Гиз.
— Сиреч ще шпионирам като тебе?
— Не, ще се различаваме: на мен не ми плащат, а на теб ще ти плащат. Преди всичко ще ми покажеш писмото на монсеньор дьо Гиз до госпожа Монпансьо. Ще ми дадеш да направя копие от него и ще те оставя за сега на мира. Какво ще кажеш? Няма да отречеш, че съм мил и отстъпчив, нали?
— На ти! — викна Бороме. — Това е моят отговор.
Отговорът бе удар, с който Бороме одраска рамото на противника си.
— Не остава нищо друго — рече Шико — освен да ти покажа друг удар, прост и изящен.
И той премина в нападение.
— Това е моят удар. Фалшива атака от четвърта позиция.
Бороме парира удара му и отскочи назад. Обаче повече нямаше накъде да отстъпва — вече беше притиснат до стената.
— Така си и мислех: избираш кръгова отбрана. Грешка — китката на ръката ми е по-силна от твоята. И така, замахвам, връщам се в трета позиция, правя крачка напред и атакувам — мъртъв си.
Наистина след думите последва удар — по-право — няколко удара. Острието като игла се заби в гърдите на Бороме и с глух звук го закова за чамовата преграда на сепарето.
Капитанът разпери ръце и изпусна шпагата. Зениците му се разшириха, очите му кръвясаха, по устните му изби розова пяна и той склони глава на рамото си с въздишка, която приличаше на предсмъртен хрип. Злочестият Бороме, като гигантска пеперуда бе забоден той на стената, в която конвулсивно се удряха краката му.
Шико, невъзмутим и хладнокръвен както винаги в решителни мигове, пусна шпагата, която остана да стърчи хоризонтално, забита в стената, разкопча колана на жертвата, извади от джоба писмото и прочете адреса:
До херцогиня дьо Монпансьо.
А от раната тънко струеше кръвта на капитана и по лицето на ранения се изписваха мъките на
