— Ключ се превърта в бравата.
— Чудно нещо — каза дьо Бушаж, — няма нищо странно във всичко това и все пак…
— Все пак тръпки те побиват, нали?
— Така е — съгласи се графът. — А това пък какво е?
Дочу се звън като камбанни удари.
— Сигнал за вечеря за свитата на херцога. Елате да вечеряме, графе.
— Не, благодаря, негово височество разпореди да ми донесат вечерята тук. Обаче вие вървете, не си губете времето с мен.
— Благодаря, графе, лека нощ.
Щом лейтенантът се сбогува и излезе, Анри се стрелна към парка.
— Това е Реми! Реми! — шепнеше той. — Бих го познал и в пъкления мрак.
Младежът усети, че краката му се подкосяват, и притисна длани към пламналото си чело.
„Боже мой — помисли си той, — да не е само халюцинация? Да не ми е писано и насън, и наяве, денонощно да виждам тези два образа, които помрачиха целия ми живот? Но всъщност — продължи, защото усещаше потребност от самоуспокоение — каква работа има Реми в замъка на херцог д’Анжу? За какво ще е тук? Пък и как ще изостави Диана, с която никога не се разделя? Не, не е той!“
Но в следващия миг вътрешната му убеденост, дълбока и инстинктивна, надделя над съмненията.
— Той е! Той! — отчаян пошепна Анри и се облегна на стената, за да не падне.
Но още преди да бе изразил в думи тази властна и непреодолима мисъл, отново чу как ключ се превърта в ключалка.
Неизразима тръпка прониза тялото на Анри. Той отново се заслуша.
Толкова тихо беше наоколо, че чуваше ударите на сърцето си.
Минаха няколко минути — никой не се появи. Внезапно чу как заскърца пясъкът от нечии стъпки. На черния фон на буковата горичка изникнаха някакви още по-черни сенки.
— Той се връща — пошепна Анри. — Но сам ли е?
Сенките се насочиха към мястото, където луната бе посребрила една полянка между дърветата. Този път Анри съвсем ясно видя двете сенки — значи нямаше грешка.
Те се движеха много бързо. Първата фигура беше с вълнено наметало и графът отново реши, че вижда Реми.
Втората фигура, също загърната с мъжки плащ, не можеше да се познае.
И все пак Анри интуитивно отгатна това, което не бе успял да види.
Той неволно извика и щом тайнствените две сенки изчезнаха зад буковете, побърза подир тях, като притичваше от дърво до дърво.
— О, Господи — шепнеше той, — дали не греша? Възможно ли е?
Глава 24
Пътят се виеше покрай буковата гора към високия жив плет и тополовата алея, които отделяха павильона на херцог д’Анжу от останалата част на парка. В това усамотено кътче имаше живописни езерца, лъкатушни пътечки, вековни дървета — пищният им листак блестеше от луната, а долу тъмнееше непрогледен мрак.
Когато стигна до плета, Анри почувствува, че дъхът му секва.
И наистина, така нагло да нарушиш разпореждането на херцога означаваше да действаш като долен шпионин или ревнивец, а не като верен и честен слуга на краля.
Но ето неизвестният, докато отваряше вратата, която разделяше големия парк от малкия, направи някакво движение и лицето му се разкри: наистина беше Реми. Графът отхвърли всички колебания и твърдо забърза напред.
Вратата се затръшна. Анри прескочи плета и отново последва тайнствените посетители.
Те явно бързаха.
Но сега Анри имаше нова причина за страх. Като чу скърцането на пясъка под краката на Реми и спътника му, от павильона излезе херцогът: Анри се притаи зад най-дебелото дърво и зачака.
Почти нищо не видя. Реми поздрави, спътникът му обаче направи реверанс, а херцогът предложи на тази загърната фигура ръката си, като да беше жена.
След това тримата се насочиха към павильона и вратата се затвори зад гърба им.
„Трябва всичко да разбера — реши Анри, — ще намеря удобно кътче, откъдето ще наблюдавам, без да ме видят.“
Избра едно място с дървета и фонтан в центъра. Видя му се добро скривалище: надали посред нощ в студения и влажен мрак херцогът ще се запъти натам.
Скрит зад скулптурата на фонтана, Анри можеше да види всичко, което ставаше в павильона, защото точно срещу него беше големият прозорец.
Видя в стаята разкошно сервирана маса с наредени редки вина в гарафи от венециански кристал.
До масата имаше само два стола.
Херцогът пусна ръката на спътника на Реми и като му отмести стола, каза нещо, вероятно, да свали наметалото, доста удобно за нощните разходки, но неуместно за вечерята.
Тогава съществото, към което се беше обърнал херцогът, свали пелерината и свещите ярко осветиха бледото и величествено прекрасно лице на жена, която Анри позна веднага.
Това беше дамата от тайнствената къща на улицата на Августинците, фламандската пътешественичка — с една дума, същата Диана, чийто поглед раняваше смъртоносно като удар с кинжал.
Този път тя беше с рокля от брокат; на шията й, в косата и на китката блестяха брилянти.
Накитите още повече подчертаваха бледостта на лицето й. В очите й гореше такъв пламък, сякаш херцогът по някакъв магически начин беше приел в дома си не жива жена, а призрак.
Ако скулптурата, която бе обгърнала Анри, не му служеше за опора, той щеше да падне в басейна на фонтана.
Очевидно, херцогът бе опиянен от радост. Той изяждаше с очи красавицата, която седеше срещу него и едва докосваше наредените пред нея ястия. От време на време Франсоа целуваше ръка на своята бледа и мълчалива сътрапезничка. А тя на свой ред приемаше целувките тъй безчувствено, сякаш ръката й бе изваяна от същия алабастър, с който можеше да се сравни по белота и финес.
Анри ту потреперваше цял, ту ледена пот избиваше по челото му и той не разбираше дали Диана пред него е жива, или мъртва.
Сервираше само Реми, тъй като херцогът бе отпратил всички слуги. Понякога, когато минаваше зад стола на своята господарка, той леко я докосваше с лакът, сигурно да я подсети къде и защо се намира.
Лицето на жената всеки път пламваше, в очите й блясваше мълния, устните й потръпваха в усмивка.
После тя отново застиваше неподвижна.
Междувременно херцогът се премести по-наблизо до нея, като се опитваше с жарки думи да оживи дамата на сърцето си.
Диана, която току поглеждаше прекрасния стенен часовник, явно трябваше да подхване по-оживен разговор.
Анри в своето укритие кършеше ръце, проклинаше целия свят, като се почне от жените, създадени по Божията воля, и се свърши със самия Бог.
Струваше му се отвратително, чудовищно, че тази чиста и неопетнена жена постъпва така пошло, като приема ухажванията на херцога само защото той е от кралското семейство.
Времето на вечерята, тъй сладостно за херцог д’Анжу, Анри прекара, изтерзан от ревност и презрение.
Диана звънна. Франсоа, разпален от виното и страстните си думи, стана от масата и отиде при нея, за да я целуне.
