— Ключ се превърта в бравата.

— Чудно нещо — каза дьо Бушаж, — няма нищо странно във всичко това и все пак…

— Все пак тръпки те побиват, нали?

— Така е — съгласи се графът. — А това пък какво е?

Дочу се звън като камбанни удари.

— Сигнал за вечеря за свитата на херцога. Елате да вечеряме, графе.

— Не, благодаря, негово височество разпореди да ми донесат вечерята тук. Обаче вие вървете, не си губете времето с мен.

— Благодаря, графе, лека нощ.

Щом лейтенантът се сбогува и излезе, Анри се стрелна към парка.

— Това е Реми! Реми! — шепнеше той. — Бих го познал и в пъкления мрак.

Младежът усети, че краката му се подкосяват, и притисна длани към пламналото си чело.

„Боже мой — помисли си той, — да не е само халюцинация? Да не ми е писано и насън, и наяве, денонощно да виждам тези два образа, които помрачиха целия ми живот? Но всъщност — продължи, защото усещаше потребност от самоуспокоение — каква работа има Реми в замъка на херцог д’Анжу? За какво ще е тук? Пък и как ще изостави Диана, с която никога не се разделя? Не, не е той!“

Но в следващия миг вътрешната му убеденост, дълбока и инстинктивна, надделя над съмненията.

— Той е! Той! — отчаян пошепна Анри и се облегна на стената, за да не падне.

Но още преди да бе изразил в думи тази властна и непреодолима мисъл, отново чу как ключ се превърта в ключалка.

Неизразима тръпка прониза тялото на Анри. Той отново се заслуша.

Толкова тихо беше наоколо, че чуваше ударите на сърцето си.

Минаха няколко минути — никой не се появи. Внезапно чу как заскърца пясъкът от нечии стъпки. На черния фон на буковата горичка изникнаха някакви още по-черни сенки.

— Той се връща — пошепна Анри. — Но сам ли е?

Сенките се насочиха към мястото, където луната бе посребрила една полянка между дърветата. Този път Анри съвсем ясно видя двете сенки — значи нямаше грешка.

Те се движеха много бързо. Първата фигура беше с вълнено наметало и графът отново реши, че вижда Реми.

Втората фигура, също загърната с мъжки плащ, не можеше да се познае.

И все пак Анри интуитивно отгатна това, което не бе успял да види.

Той неволно извика и щом тайнствените две сенки изчезнаха зад буковете, побърза подир тях, като притичваше от дърво до дърво.

— О, Господи — шепнеше той, — дали не греша? Възможно ли е?

Глава 24

Потвърждението

Пътят се виеше покрай буковата гора към високия жив плет и тополовата алея, които отделяха павильона на херцог д’Анжу от останалата част на парка. В това усамотено кътче имаше живописни езерца, лъкатушни пътечки, вековни дървета — пищният им листак блестеше от луната, а долу тъмнееше непрогледен мрак.

Когато стигна до плета, Анри почувствува, че дъхът му секва.

И наистина, така нагло да нарушиш разпореждането на херцога означаваше да действаш като долен шпионин или ревнивец, а не като верен и честен слуга на краля.

Но ето неизвестният, докато отваряше вратата, която разделяше големия парк от малкия, направи някакво движение и лицето му се разкри: наистина беше Реми. Графът отхвърли всички колебания и твърдо забърза напред.

Вратата се затръшна. Анри прескочи плета и отново последва тайнствените посетители.

Те явно бързаха.

Но сега Анри имаше нова причина за страх. Като чу скърцането на пясъка под краката на Реми и спътника му, от павильона излезе херцогът: Анри се притаи зад най-дебелото дърво и зачака.

Почти нищо не видя. Реми поздрави, спътникът му обаче направи реверанс, а херцогът предложи на тази загърната фигура ръката си, като да беше жена.

След това тримата се насочиха към павильона и вратата се затвори зад гърба им.

„Трябва всичко да разбера — реши Анри, — ще намеря удобно кътче, откъдето ще наблюдавам, без да ме видят.“

Избра едно място с дървета и фонтан в центъра. Видя му се добро скривалище: надали посред нощ в студения и влажен мрак херцогът ще се запъти натам.

Скрит зад скулптурата на фонтана, Анри можеше да види всичко, което ставаше в павильона, защото точно срещу него беше големият прозорец.

Видя в стаята разкошно сервирана маса с наредени редки вина в гарафи от венециански кристал.

До масата имаше само два стола.

Херцогът пусна ръката на спътника на Реми и като му отмести стола, каза нещо, вероятно, да свали наметалото, доста удобно за нощните разходки, но неуместно за вечерята.

Тогава съществото, към което се беше обърнал херцогът, свали пелерината и свещите ярко осветиха бледото и величествено прекрасно лице на жена, която Анри позна веднага.

Това беше дамата от тайнствената къща на улицата на Августинците, фламандската пътешественичка — с една дума, същата Диана, чийто поглед раняваше смъртоносно като удар с кинжал.

Този път тя беше с рокля от брокат; на шията й, в косата и на китката блестяха брилянти.

Накитите още повече подчертаваха бледостта на лицето й. В очите й гореше такъв пламък, сякаш херцогът по някакъв магически начин беше приел в дома си не жива жена, а призрак.

Ако скулптурата, която бе обгърнала Анри, не му служеше за опора, той щеше да падне в басейна на фонтана.

Очевидно, херцогът бе опиянен от радост. Той изяждаше с очи красавицата, която седеше срещу него и едва докосваше наредените пред нея ястия. От време на време Франсоа целуваше ръка на своята бледа и мълчалива сътрапезничка. А тя на свой ред приемаше целувките тъй безчувствено, сякаш ръката й бе изваяна от същия алабастър, с който можеше да се сравни по белота и финес.

Анри ту потреперваше цял, ту ледена пот избиваше по челото му и той не разбираше дали Диана пред него е жива, или мъртва.

Сервираше само Реми, тъй като херцогът бе отпратил всички слуги. Понякога, когато минаваше зад стола на своята господарка, той леко я докосваше с лакът, сигурно да я подсети къде и защо се намира.

Лицето на жената всеки път пламваше, в очите й блясваше мълния, устните й потръпваха в усмивка.

После тя отново застиваше неподвижна.

Междувременно херцогът се премести по-наблизо до нея, като се опитваше с жарки думи да оживи дамата на сърцето си.

Диана, която току поглеждаше прекрасния стенен часовник, явно трябваше да подхване по-оживен разговор.

Анри в своето укритие кършеше ръце, проклинаше целия свят, като се почне от жените, създадени по Божията воля, и се свърши със самия Бог.

Струваше му се отвратително, чудовищно, че тази чиста и неопетнена жена постъпва така пошло, като приема ухажванията на херцога само защото той е от кралското семейство.

Времето на вечерята, тъй сладостно за херцог д’Анжу, Анри прекара, изтерзан от ревност и презрение.

Диана звънна. Франсоа, разпален от виното и страстните си думи, стана от масата и отиде при нея, за да я целуне.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату