Анри почувствува, че кръвта му се смразява. Той се хвана за гърдите, търсейки кинжала.
На устните на Диана се мярна странна усмивка, каквато надали познаваше някое човешко лице.
— Монсеньор — каза тя, — позволете ми, преди да стана от масата, да си поделя с ваше височество прасковата, която толкова ми харесва.
С тези думи протегна ръка към златната филигранна кошничка, напълнена с двайсетина превъзходни праскови, и взе една от тях.
След това откачи от колана си хубаво ножче със сребърно острие и малахитова дръжка, разряза прасковата и предложи едната половина на херцога. Той пое плода и бързо го поднесе към устните си. Но в мига, щом заби зъби в прасковата, очите му сякаш се замъглиха.
Диана гледаше херцога с ясен поглед, със застинала на устните усмивка.
Реми, облегнат на украсен с барелефи пиластър, също гледаше, мрачен и безмълвен.
Херцогът вдигна ръка, изтри потта от челото си и преглътна отхапаното късче праскова.
Изпотяването му беше явен признак за внезапно неразположение, защото херцогът изпусна остатъка от прасковата в чинийката, едва се надигна от мястото си и очевидно предложи на своята прекрасна гостенка да излезе с него в градината малко на чист въздух. Диана стана и се опря на ръката на херцога. Реми ги изпрати с поглед, особено внимателно проследи Франсоа, който малко дойде на себе си от чистия въздух.
Херцогът и Диана стигнаха почти до мястото, където се криеше Анри. Франсоа страстно притискаше до сърцето си ръката на младата жена.
— По-добре ми е — каза той, — обаче някак ми тежи главата. Прекалено много съм се влюбил във вас, госпожо.
Дигна откъсна няколко клонки жасмин и две прекрасни рози — от онези, които застилаха цялото подножие на скулптурата, прикрила Анри.
— За какво са ви, госпожо? — попита херцогът.
— Чувала съм, монсеньор, че уханието на цветята е най-добрият лек срещу главоболие.
Докато правеше букета, Диана изпусна едната роза и принцът кавалерски се наведе да я вдигне.
Диана веднага напръска другото цвете с някаква течност от златно шишенце, което извади от корсажа си.
После пое розата от ръцете на херцога и я затъкна на колана си.
— Тази роза да остане за мен, ще си ги разменим.
И тя протегна букета.
Франсоа с наслада вдъхна аромата на цветята и прегърна Диана през кръста. Но този допир май предизвика у него такова душевно вълнение, че той бе принуден да поседне на пейката.
Анри не ги изпускаше от очи, но това не му пречеше от време на време да хвърля поглед и към Реми. Останал в павильона, Реми с напрегнато внимание следеше какво става навън и внимаваше да не пропусне нищо.
Усетила, че херцогът вече не е на себе си, Диана седна до него на пейката.
Сега неразположението му продължи по-дълго, отколкото първия път. Той наведе глава и май загуби съзнание.
Най-сетне се понадигна и направи усилие да целуне прекрасната гостенка. Обаче младата жена се направи, че не забелязва порива му.
— Не сте ли добре, монсеньор? По-добре да се върнем.
— Да, да, връщаме се! — възкликна принцът. — Благодаря ви!
Той стана, залитна. Сега вече херцогът потърси опора в ръката на Диана и притисна устни до шията на младата жена.
Тя изтръпна цяла, като от допир на нажежено желязо.
— Реми, донесете свещника! — извика Диана. — Свещника!
Реми бързо отиде в трапезарията и също така бързо се върна със запалена свещ, която подаде на Диана.
— Къде ще благоволите да се настаните, ваше височество? — попита гостенката.
— В спалнята. Нали ще ми помогнете, госпожо!
— С удоволствие, монсеньор.
Диана тръгна с херцога, високо вдигнала свещника.
Реми се запъти към дъното на коридора, отвори прозореца там и стана такова течение, че свещта в ръцете на Диана, сякаш в гневен изблик, хвърли пламък право в лицето на Франсоа.
Влюбените — както си въобрази Анри — минаха през галерията към спалнята на херцога и изчезнаха зад везаната завеса.
Анри изгледа тази сцена бесен, почти обезумял от гняв.
Когато излезе от укритието си, ръцете му висяха безпомощно, невиждащият му поглед бе прикован към някаква точка.
В същия момент пердето, зад което току-що бяха изчезнали двамата, се отвори, младата жена се втурна към трапезарията и хвана за ръка Реми, който явно я чакаше.
— Ела! — каза тя. — Ела, край!
И двамата като полудели се втурнаха към парка.
Щом ги видя, Анри сякаш си възвърна силите. Хвърли се насреща им и се сблъскаха насред алеята. Той стоеше, скръстил ръце, безмълвен, по-страшен от каквито и да било заплахи.
Той наистина беше изпаднал в такава ярост, че можеше да убие всекиго, който би дръзнал да спомене, че жените не са чудовища, създадени от пъклените сили, за да оскверняват света.
Хвана Диана за ръката, без да обръща внимание на нейния ужасен вопъл и въпреки кинжала на Реми, опрян в гърдите му.
— О, вие сигурно не ме познахте — рече Анри. — Аз съм онзи наивен младеж, който беше влюбен във вас и на когото вие отказахте да дарите любовта си, защото, според думите ви, сте нямали бъдеще пред себе си. О, прекрасна лицемерке и ти, долни лъжецо, сега вече разбрах какво представлявате. Проклинам ви! На едната казвам — презирам те, на другия — омерзителен си!
— Махни се от пътя ни — викна Реми, който едва си поемаше дъх. — Махни се, безумно момченце, или…
— Хайде — отговори Анри, — довърши започнатото, убий тялото ми, негоднико, щом умъртви душата ми!
— Млък! — яростно пошепна Реми и посегна да го убие с кинжала.
Но Диана го отблъсна, хвана за ръка дьо Бушаж и го дръпна към себе си.
Беше бледа като мъртвец. Прекрасната и коса се беше разпиляла по раменете, от допира на ръката й Анри усети студ, сякаш се беше допрял до труп.
— Господине — каза тя, — не си позволявайте дързостта да съдите нещо, което е известно само Богу… Аз съм Диана дьо Меридор и обичах господин дьо Бюси, когото херцог д’Анжу подло пожертвува и остави да бъде убит, когато е можело да бъде спасен. Преди една седмица Реми уби с кинжала си Орили, съучастника на херцога, а колкото до самия херцог, аз току-що го отрових с праскова, букет и свещ… Дайте път, дайте път на Диана дьо Меридор, която отива в манастир!
Щом каза всичко това, тя пусна ръката на дьо Бушаж и отново хвана под ръка Реми, който я очакваше.
Анри падна на колене и изпрати с очи черните фигури на убийците, докато те подобно на адски видения не изчезнаха в мрака.
Едва след час младежът, смазан от умората, вцепенен от ужаса, намери сили да се завлече до своята стая.
В замъка всички спяха.
Глава 25
