На следващия ден към девет сутринта слънцето озари със златно сияние алеите на Шато Тиери.
На разсъмване работниците се бяха заловили да почистят парка и да подредят стаите за краля.
В павильона цареше тишина, защото предната вечер херцогът бе забранил на слугите да го будят. Те трябваше да чакат, докато бъдат повикани.
Към девет и половина двама конници донесоха в града новината, че негово величество идва.
Стражата и войниците от гарнизона начело с губернатора се наредиха край пътя в очакване на свитата.
В десет при подножието на хълма се появи кралят. За последния отрязък от пътя той се отказа от каретата и се метна на седлото: ловък ездач, кралят не пропускаше възможност да се появи на кон особено когато пристигаше в някой град.
Кралицата майка го следваше в затворена носилка. Подир тях яздеха петдесет души благородници с прекрасни дрехи на породисти коне.
Гвардейска рота, командвана лично от Крийон, сто и двайсет швейцарци, още толкова шотландци и цялата кралска свита с мулетата, раклите и лакеите представлявала същинска армия, поела нагоре по криволичещия път към върха на хълма.
Най-накрая шествието влезе в града, посрещнато от камбанен звън, топовни гърмежи и звуци на всевъзможни музикални инструменти.
Населението горещо посрещна краля; той толкова рядко се мяркаше сред поданиците си, че бе запазил божествения ореол.
Докато минаваше през тълпата, кралят напразно търсеше с очи брат си. При оградата на замъка видя само Анри дьо Бушаж.
Кралят влезе в замъка и попита дежурния офицер за херцог д’Анжу.
— Ваше величество — отговори офицерът, — херцогът от няколко дни е благоволил да живее в павильона в парка и тази сутрин още не сме го виждали.
— Този павилион явно е тъй отдалечен, че дотам не се чуват топовните гърмежи — недоволно подметна Анри III.
— Ваше величество — осмели се да се намеси един от старите слуги на херцога, — може би монсеньорът не ви е очаквал толкова рано?
— Дъртак! — пошепна ядосан Анри. — Монсеньор д’Анжу още от вчера знае за пристигането ми.
И понеже гледаше да минава за добродушен и сърдечен, извика:
— Щом не ни посреща, ние ще отидем при него! Цялата процесия пое към павильона.
Когато челният гвардейски отряд стигна до буковата алея, отнякъде се дочу сърцераздирателен вик.
— Какво има? — обърна се кралят към майка си.
— Боже мили — пошепна Екатерина, която потърси отговора по лицата на околните, — това е вик на ужас…
— Моят господар! Моят нещастен херцог! — викаше вторият слуга на Франсоа: застанал до прозореца на павильона, той беше самото въплъщение на мъката.
Останалите се втурнаха натам и общият хорски поток повлече и краля.
Той влезе точно в минутата, когато вдигаха херцог д’Анжу, намерен от камердинера върху килима в спалнята.
Херцогът изглеждаше съвсем безжизнен — само клепките му потрепваха и устните му се гърчеха конвулсивно.
Кралят застина на вратата.
— Каква лоша поличба! — промълви той.
— Излезте, синко — каза Екатерина, — моля ви.
— Горкият Франсоа! — въздъхна Анри, много доволен, че трябваше да се оттегли, та да си спести страшната гледка на агонията.
Последваха го всички придворни освен двамата стари слуги на херцога.
— Колко странно! — пошепна Екатерина и коленичи пред сина си.
И докато из целия град търсеха лекаря на херцога, а същевременно пратиха и куриер за помощ от Париж, кралицата майка се опита да установи причината за странното заболяване, от което умираше Франсоа д’Анжу.
Флорентинката имаше богат опит в това отношение. Най-напред хладнокръвно разпита и двамата слуги, които си скубеха косите от ужас.
И двамата отговориха, че предната вечер херцогът се завърнал много късно в павильона и наредил никой да не влиза при него, ако не е повикан, и още по-категорично забранил да го будят сутринта.
— Може би е чакал някого за вечеря? — попита кралицата майка.
— Бяхме на същото мнение, ваше величество — плахо отговориха слугите.
— Обаче когато сте раздигали масата, сте видели дали синът ми е вечерял сам, нали?
— Още не сме раздигнали, ваше величество.
— Ясно — каза Екатерина, — свободни сте.
И остана сама.
Без да се занимава с херцога, проснат на леглото, където го бяха сложили, тя започна подробно да проучва всяко нещо, което можеше да потвърди страшните й подозрения.
Забеляза, че кожата на челото на Франсоа е станала кафеникава, очите му са кръвясали, устните му са напукани като от сярно обгаряне.
— Да видим — озърна се кралицата.
Първото, което видя, бе свещникът с догарящата свещ.
„Свещта е горяла дълго, значи Франсоа продължително време е бил в стаята. Ами този букет на килима?“
Бързо го вдигна и забеляза, че клонките са още съвсем свежи, а розата е изсъхнала и почерняла.
„Какво значи това? — учуди се тя. — Листенцата на розата са напръскани с нещо… Знам една течност, от която цветята веднага увяхват.“
Потрепера и хвърли букета.
Втурна се в трапезарията. Лакеите не бяха я излъгали: никой не бе докосвал трапезата след снощната вечеря.
Кралицата обърна внимание на половинката праскова, оставена на края на масата. Тя беше почерняла като розата.
„Затова са обгарянията по устните — досети се кралицата. — Обаче Франсоа е отхапал съвсем малко. И цветята съвсем за кратко са били в ръцете му — още са свежи. Следователно отровата не би трябвало да е проникнала толкова дълбоко. Но от какво е тази пълна парализа и явните белези на разлагане? Изглежда, не всичко съм проверила.“
И тъкмо мислено произнасяше тези думи, когато забеляза червено-зеления папагал на Франсоа.
Птицата беше мъртва.
Екатерина отново обърна тревожен поглед към свещника.
„Димът! — досети се тя. — Фитилът е бил отровен. Синът ми е обречен!“
Екатерина веднага позвъни, стаята се напълни със слуги и офицери.
— Лекар! — настояваха едни.
— Свещеник! — възразяваха други.
А Екатерина сложи до устните на Франсоа едно от шишенцата, които винаги носеше със себе си, и внимателно се вгледа в лицето на сина си: действува ли противоотровата? Херцогът отвори очи и уста, обаче погледът му вече беше угаснал, устата му не издаде нито звук.
Мрачна и безмълвна излезе Екатерина от стаята, като направи на двамата слуги знак да я последват.
Тя ги отведе в другия павилион, седна и се взря в тях.
— Монсеньор херцог д’Анжу е бил отровен по време на вечерята. Вие ли сервирахте?
От този въпрос двамата стари слуги пребледняха като мъртъвци.
