— По-добре да бъдем подложени на изтезания, да бъдем убити, отколкото да бъдем обвинени в отравяне!
— Глупаци, аз знам, че вие не сте умъртвили господаря си. Убили са го други и аз трябва да открия убийците. Кой идва в павильона?
— Някакъв бедно облечен старец; негово височество напоследък на два пъти го приема.
— А… жена?
— Не сме видели… За каква жена говорите, ваше величество?
— Тук е идвала жена и тя е направила букета…
Слугите се спогледаха тъй простодушно, че дори само от тези погледи Екатерина можеше да се увери в тяхната невинност.
— Доведете ми губернатора на града и коменданта на замъка.
Двамата лакеи се втурнаха да изпълняват.
— Почакайте! — спря ги Екатерина и двамата веднага се вцепениха. — Това, което казах, знаем само аз и вие. Ако някой друг го научи, ще е от вас. И веднага е свършено и с двамата. Сега вървете.
Губернаторът и комендантът бяха разпитани от нея в не толкова откровена форма. Екатерина им каза, че двама непознати са донесли на херцога лоша новина и тя е станала причина за неговата смърт, така че би трябвало да бъдат поразпитани.
Губернаторът и комендантът наредиха да бъдат претърсени целият град, паркът, околността — но напразно.
Само Анри знаеше тайната, обаче той със сигурност нямаше да я издаде.
Клетият херцог до този момент не беше проговорил, нито изобщо беше дошъл на себе си.
Кралят, който ужасно се страхуваше от тягостни впечатления, с удоволствие би се завърнал в Париж. Но кралицата майка беше против отпътуването му и всички от двореца се принудиха да останат в замъка.
Пристигна гъмжило от лекари. Но само придворният лекар Мирон отгатна причината за болестта и разбра колко опасно е състоянието на херцога. Ала той бе твърде опитен царедворец, за да издаде истината, особено след като срещна погледа на Екатерина и правилно го изтълкува.
Анри III го помоли за ясен отговор на въпроса ще оживее ли херцогът.
— След три дни ще отговаря на ваше величество.
— А на мен какво ще ми кажете? — съвсем тихо попита Екатерина.
— На вас веднага ще отговоря.
— Какво точно?
— Още не съм чул въпроса.
— Кога ще умре синът ми, Мирон?
— Утре вечер, ваше величество.
— Толкова скоро!
— Ваше величество — пошепна докторът, — дозата е била страшно голяма.
Екатерина затисна устните си с пръст, погледна умиращия и тихо произнесе зловещата дума:
— Съдба!
Глава 26
Граф дьо Бушаж прекара кошмарна нощ, тресеше го и му се струваше, че умира.
Верен на дълга си, той посрещна краля пред оградата на замъка, както вече споменахме. Почтително поздрави господаря си, поклони се пред кралицата майка и стисна ръка на адмирала, но след това отново се заключи в стаята си, за да изпълни намерението си, от което вече никой не можеше да го откаже.
Към единайсет часа, когато се чу новината, че херцог д’Анжу умира, Анри почука на вратата на брат си, който почиваше след пътя.
— А, ти ли си? — през дрямка попита Жоайоз. — Какво има?
— Дойдох да се сбогувам с тебе.
— Как тъй да се сбогуваш? Заминаваш ли?
— Заминавам, да. Сега май вече нищо не ме задържа тук.
— Не е вярно, Анри — възрази адмиралът. — Аз не ти позволявам да заминеш.
— Тогава, Ан, за първи път през живота си няма да се подчиня на твоето нареждане, защото наистина вече нищо не може да ме откаже от постригването.
— А позволението от Рим, което очаквахме?
— Ще го дочакам в манастира.
— Но ти наистина си луд! — извика Жоайоз.
— Напротив, аз съм най-мъдрият от всички ви, защото единствен знам какво правя.
— Анри, ти обеща да почакаш един месец.
— Изключено, братко.
— Поне една седмица.
— Нито час.
— Толкова ли много страдаш, клетото ми момче?
— Не, понеже ясно виждам, че болестта ми е неизлечима.
— Не е възможно все пак тази жена да има камък вместо сърце. Сигурен съм, че ще я трогна, обещавам ти.
— Изключено, Ан. Пък и аз самият вече не искам любовта й.
— Но това наистина е лудост, дявол да го вземе!
— Не мога да имам нищо общо с тази жена! — възкликна Анри и в думите му прозвуча ужас.
— Какво искаш да кажеш? — слиса се Жоайоз. — Коя е тази жена? Кажи ми най-сетне, Анри. По-рано нямахме тайни помежду си.
— Тази жена не може да ми принадлежи, братко — каза Анри, — сега тя принадлежи на Бога.
— Глупости, графе! Излъгала те е.
— Не ме е излъгала. Обаче да не говорим повече за нея, нека се отнесем с уважение към всеки, който се е посветил на Бога.
Ан запази самообладание и не издаде пред Анри, колко го зарадва последната новина.
— Изненадваш ме, досега нищо подобно не си ми споменавал — промълви той.
— Защото тя отскоро стана монахиня. Затова не ме възпирай повече, Ан. Позволи ми да ти благодаря за добрината, за търпението, за безграничната ти обич към клетия безумец… и сбогом!
Жоайоз погледна брат си в очите с надеждата да го трогне, да го накара да промени решението си.
Обаче Анри остана твърд и му отвърна само с обичайната си тъжна усмивка.
Жоайоз целуна брат си за сбогом и отиде при краля, който закусваше в леглото си в компанията на Шико.
— Добре дошъл — посрещна той Жоайоз. — Радвам се да те видя, Ан. Боях се, че цял ден ще се излежаваш, мързеливецо. Как е брат ми?
— Уви, не знам, ваше величество. Дойдох да говоря за моя брат.
— За кой от тях?
— За Анри.
— Все още ли иска да става монах?
— Да, ваше величество.
— И е прав, синко.
— Защо, ваше величество?
— Това е най-сигурният път за рая.
— Още по-сигурен е пътят, който избра твоят брат — подметна Шико.
— Позволявате ли да се обърна към вас с един въпрос, ваше величество?
