— Не сте ли говорили с брат си, господине? Или може би той не е намерил за необходимо да ви се довери? Иначе щяхте да знаете, че вече съм обичала през живота си и повече няма да обичам, че вече съм живяла и сега съм готова да умра.
Жоайоз не можеше да откъсне очи от Диана. Огненият й поглед прониза душата му дълбоко като вулканичен пламък, който само с приближаването си топи бронза на статуите.
— О, да — повтори той по-тихо и все така вгледан в Диана. — Анри неизбежно е трябвало да се влюби във вас. О, госпожо, на колене ви моля, имайте жал, обикнете брат ми!
Диана стоеше мълчалива и студена.
— Не позволявайте заради вас да страда цялото ни семейство — защото един ще стане жертва на отчаянието си, а другите — на мъката.
Диана не отговори и все така тъжно гледаше човека, който бе коленичил пред нея.
— Имайте милост към брат ми, госпожо, и към самия мен! — възкликна Жоайоз и сякаш посегна да разкъса гърдите си. — Аз цял пламтя! Погледът ви ме изпепелява. Сбогом, госпожо, сбогом!
Той се изправи и като безумен се втурна при слугите, които го очакваха на ъгъла на улица Анфер.
Глава 27
В неделя, на 10 юни, в единайсет сутринта целият кралски двор се събра в павильона, където умираше херцог д’Анжу.
Рано сутринта на 10 юни Мирон съобщи на краля, че болестта е неизлечима и че на Франсоа д’Анжу му остава по-малко от ден.
Кралят се престори на съсипан от мъка и се обърна към събралите се:
— Сега вече враговете ми ще надигнат глава…
На което кралицата майка отговори:
— Съдбата ни е в Божиите ръце, сине мой.
А Шико, който стоеше близо до краля, допълни:
— Според силите си трябва да подпомагаме Господа, ваше величество.
В единайсет и половина лицето на умиращия стана бяло като восък. Кръвоизливът, който така ужасяваше околните, внезапно спря, крайниците на принца изстинала.
Анри седеше до главата на брат си. Екатерина, която се беше наместила между стената и леглото, държеше ледената ръка на сина си.
Епископът на Шато Тиери и кардинал дьо Жоайоз започнаха молитвата. Всички присъствуващи коленичиха и със събрани длани заповтаряха думите.
По пладне болният отвори очи. Слънцето надникна иззад облаците и заля леглото му със златно сияние. Франсоа, който до този миг беше почти в безсъзнание, изведнъж вдигна ръка като човек, обзет от ужас.
После изкрещя и се удари по челото, сякаш се бе домогнал до някоя от тайните на живота си.
— Бюси! — пошепна той. — Диана!
И с нейното име на уста Франсоа д’Анжу предаде Богу дух.
В същия миг — странно съвпадение — слънцето, заляло със светлина герба на френския кралски дом, се скри. И златните хералдически лилии, до преди миг така сияйни, избледняха и се сляха със синия фон, по който бяха разпилени.
Екатерина пусна ръката на сина си.
Анри III се разтрепера и се опря на рамото на Шико.
Мирон сложи до устните на Франсоа златния дискос и каза:
— Монсеньорът почина.
В отговор на тези думи от съседните стаи отекна многогласно бучене, което сякаш пригласяше на псалма, полугласно произнасян от кардинала:
— „Cedant iniquitates meae ad vocem deprecationis meae…“63
— Почина! — повтори кралят и се прекръсти. — Моят брат! Моят брат! Нямам деца, нямам наследници! Кой ще стане мой наследник?
Още недовършил, и откъм стълбите се чу шум.
Намбю бързо влезе в стаята, където беше покойникът, и докладва:
— Негова светлост монсеньор херцог дьо Гиз.
Поразен от този отговор на зададения въпрос, кралят пребледня и погледна майка си.
Екатерина беше още по-бледа от сина си. Чула фаталното предсказание, тя стисна ръката на краля, сякаш искаше да каже:
„Ето опасността… Но не се бойте, с вас съм!“
Появи се херцогът със свитата. Той влезе с високо вдигната глава, макар че очите му потърсиха краля със смутен израз.
Анри III направи властен жест към леглото с тленните останки.
Херцогът сведе глава и бавно коленичи.
Останалите последваха примера му.
Само Анри III и майка му останаха прави и в погледа на краля блесна гордост.
Шико забеляза и пошепна друг стих от Псалтира:
— „Dijiciet potentes de sede et exaetabit humiles.“64
Информация за текста
Alexandre Dumas
Les Quarante-Cinq, 1847
Сканиране, разпознаване и първоначална редакция: Борис Борисов, 2008
Редакция: Mummu, 2008
Издание:
Издателска къща „Ведрина“, София, 1991
Превод и редакция: ЕФ „Качин“, 1991
Редактор Иван Тотоманов
Художник Петър Добрев
Технически редактор Георги Кожухаров
Коректори Емилия Александрова, Ана Кожухарова
ISBN 954–404–001–3
Александр Дюма. Сорок пять
„Художественная литература“, М., 1979
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/10222]
Последна редакция: 2009-01-20 23:36:50
1
