— Защо? За да напишеш на господин дьо Гиз заповед да не напуска Нанси?
— Точно така. Явно мисълта не е лоша, след като хрумна едновременно и на двама ни.
— Напротив, тя нищо не струва.
— Защо?
— Щом получи тази заповед, той ще се досети веднага, че присъствието му в Париж е необходимо и ще тръгне насам.
Кралят почувствува, че го обхваща гняв. Той погледна ядосано Шико.
— Ако сте се върнали, за да ми правите забележки като тази, можехте да не си правите труда.
— Какво да правим, Анри, призраците не могат да ласкаят.
— Значи признаваш, че си призрак?
— Не съм го отричал.
— Шико!
— Е, добре, не се сърди: доста си късоглед, може и да ослепееш… Казваш, че брат ти е във Фландрия?
— Да, мисля, че така е правилно.
— Сега ме слушай и не се дразни: с каква цел според теб господин дьо Гиз стои в Нанси?
— Събира армия.
— Добре, стой спокойно… За какво му трябва тази армия?
— Ах, Шико, омръзваш ми с този разпит!
— Нищо, Анри, нищо. Затова пък ти обещавам след него да спиш спокойно. И така, казахме, че тази армия му трябва…
— За борба с хугенотите на север.
— Или по-точно, за да досажда на брат ти, херцог д’Анжу, който постигна да бъде провъзгласен за Брабантски херцог и се мъчи да получи макар и малък престол във Фландрия, за което непрекъснато иска помощ от теб.
— Която аз му обещавам, но никога няма да му пратя.
— За най-голяма радост на господин дьо Гиз… Слушай, Анри, какво ще те посъветвам. Престори се, че наистина имаш намерение да изпратиш войска в помощ на брат си и нека тя тръгне към Брюксел дори да се наложи да измине само половината път.
— Правилно — извика Анри, — разбирам те: господин дьо Гиз няма да мръдне и на крачка от границата!
— И обещанието, дадено ни на нас, лигистите, от госпожа дьо Монпансьо, че в края на седмицата господин дьо Гиз ще бъде в Париж…
— Ще се разсее като дим.
— Ти сам го каза, повелителю мой — каза Шико и седна по-удобно. — Е, как ти се струва моят съвет?
— Да, той е добър, само че…
— Какво има още?
— Докато господата са заети на Север…
— Безпокои те Югът? Ти си прав, Анри — обикновено бурите идват от юг.
— Няма ли да се нахвърли върху мен третият ми роднина. Знаеш ли какво прави Беарнеца?
— Не, гръм да ме удари!
— Той иска…
— Какво?
— Градовете, влизащи в зестрата на съпругата му.
— Ама че е нагъл! Не му стига честта да се сроди с френския кралски дом, но си позволява и да иска това, което му принадлежи!
— Господин Шико!
— Смятай, че не съм ти казал нищо: не се меся в семейните ти работи.
— Да се върнем към най-важните неща.
— Фландрия?
— Наистина ще изпратя хора във Фландрия при брат ми… Но кому да поверя това важно дело?
— Да, въпросът е сложен!
— Замини ти, Шико.
— Как ще отида във Фландрия, след като съм мъртъв?
— Та нали ти вече не си Шико — ти си Робер Брике.
— Е, не става — буржоа, лигист, привърженик на господин дьо Гиз и изведнъж — твой посланик при херцог д’Анжу.
— Отказваш да ми се подчиниш?
— А нима съм длъжен?
— Не си ли длъжен, нещастнико?
— Но откъде-накъде мога да имам такива задължения? Малкото, което имам, съм получил в наследство. Аз съм човек беден и с нищо незабележим. Направи ме херцог и пер, превърни в маркизство земята ми при Шикотери, дай ми заплата от петдесет хиляди екю — и тогава ще говорим.
Анри вече смяташе да му отговори, когато чу шум откъм тежката плюшена завеса.
— Господин херцог дьо Жоайоз — съобщи слугата.
— Ето го твоя пратеник! — извика Шико.
Истина е — промълви Анри, — че нито един от министрите ми не ми е давал такива добри съвети, както този дявол Шико!
— Е, призна ли го най-после? — каза Шико.
И потъна по-дълбоко в креслото, така че и най-добрият кралски моряк, можещ да различи всяка точица на хоризонта, не би могъл да го забележи.
Господин дьо Жоайоз, въпреки че беше главен адмирал на Франция, също нищо не забеляза.
При вида на своя млад любимец кралят радостно възкликна и му протегна ръка.
— Седни, Жоайоз, дете мое — покани го той. — Господи, колко късно идваш!
— Ваше величество, вие сте много добър, че благоволихте да забележите това — отвърна Жоайоз.
Херцогът отиде до повдигнатата част на пода, където беше креватът и седна на една от бродираните с лилии възглавници, разхвърляни върху стъпалата.
Глава 15
Шико, все така невидим, се бе изтегнал в креслото; Жоайоз лежеше върху възглавниците, подпрял глава на лакът; Анри уютно се беше завил с одеяло. Започна разговор.
— Е, кажете, Жоайоз — попита го Анри, — доволен ли сте от разходката си из града?
— Да, ваше величество, благодаря ви — разсеяно отвърна херцогът.
— Май бързо си тръгнахте днес от Гревския площад!
— Честно казано, ваше величество, не обичам да гледам как се мъчат хора.
— Знаеш ли какво стана?
— Ако трябва да бъда искрен, не.
— Салсед се отказа от показанията си.
— Да ви призная, ваше величество, бях сигурен в това.
— Но нали отначало си беше признал?
— Толкова повече. Първите му признания заставиха херцозите Гиз да бъдат нащрек. Те започнаха да действуват, докато вие, ваше величество, оставахте напълно спокоен: това беше неизбежно.
— Как така? Предвиждал си всичко и нищо не си ми казал?
— Не съм министър, за да говоря за политика.
