— Освен това имам и нещо ново, Шико.
— Ново?
— Да. Представи си — четиридесет и петима смели благородници.
— Откъде ги изкопа? Във всеки случай не от Париж?
— Не, те току-що пристигнаха в Париж.
— Така значи! — каза Шико, осенен от внезапна догадка. — Знам кои са твоите дворяни.
— Така ли?
— Четиридесет и петима дрипльовци.
— Не отричам.
— При вида им можеш да умреш от смях!
— Шико, сред тях има истински юнаци.
— С една дума — гасконци, както и генерал-полковникът на твоята инфантерия.
— И като теб, Шико.
— Е, Анри, аз съм друго нещо. Откакто напуснах Гаскония, аз вече не съм гасконец.
— А те?
— А те, напротив — в Гаскония не са били гасконци, но затова пък тук са, и то два пъти по-големи.
— Няма значение, сега имам четиридесет и пет добри шпаги.
— Под командването на четиридесет и шестата, наричана д’Епернон?
— Не е съвсем така.
— Кой е командирът им?
— Лоаняк.
— Голяма работа!
— Ти какво и Лоаняк ли не харесваш?
— Съвсем не, той ми е двадесет и седми братовчед.
— Ще ми отговориш ли все пак?
— На кое?
— На моя въпрос за четиридесет и петимата.
— И ти разчиташ на тяхната защита?
— Да, по дяволите! — извика Анри с раздразнение.
Шико или неговата сянка (по този въпрос не знаем повече от краля и затова сме принудени да оставим читателя в неизвестност) седна по-дълбоко в креслото.
— Лично аз имам много повече войски — каза той.
— Какви войски?
— Ще разбереш. Първо — имам армията, която господата дьо Гиз сформират в Лотарингия.
— Ти си полудял!
— Ни най-малко. Истинска армия на брой поне шест хиляди души.
— Но как можеш да разчиташ, че войниците на господин дьо Гиз ще те защитят теб, който толкова се боиш от господин дьо Майен?
— Ами нали съм умрял.
— Пак същата смехория!
— Господин дьо Майен има зъб на Шико. Затова, възползвайки се от смъртта си, аз смених името и общественото си положение.
— Значи ти вече не си Шико? — попита кралят.
— Не съм.
— А кой си?
— Аз съм Робер Брике — бивш търговец и настоящ лигист.
— Ти, Шико, си лигист?
— И то отявлен. По този начин мен, Робер Брике, член на Свещения съюз, ме защитава най-напред Лотарингската армия — шест хиляди войници… Помни добре цифрите!…
— Не се безпокой.
— След това около сто хиляди парижани.
— Ама че войници!
— Достатъчно добри, за да си имаш неприятности, кралю мой… И така, сто хиляди плюс шест хиляди прави сто и шест хиляди! После — парламентът, папата, испанците, Бурбонският кардинал, фламандците, Анри дьо Навар, херцог д’Анжу…
— Не свърши ли твоят списък? — попита кралят с досада.
— Още не! Остават още три категории хора, настроени силно срещу теб.
— Говори.
— На първо място католиците.
— Ах, да, нали избих само три четвърти от хугенотите.
— След това хугенотите, тъй като ти изби три четвърти от тях.
— Ама, разбира се. А третата категория?
— Какво ще кажеш за политиците, Анри?
— О, да, тези, които не желаят нито мен, нито брат ми, нито господин дьо Гиз.
— Но които нямат нищо против наварския ти зет?
— При условие, че се отрече от вярата си.
— Дреболия. Това не е проблем за него!
— Но моля ти се! Хората, за които говориш…
— Е?
— Та това е цяла Франция?
— Именно. Аз съм лигист и това е моята армия. Е, пресметни и направи сравнение.
— Ти се шегуваш, нали, Шико? — промълви Анри, чувствайки, че се разтреперва.
— Мисля, че сега не е време за шеги — та ти, бедни ми Анри, си сам срещу всички.
Лицето на Анри придоби изражение, пълно с царствено достойнство.
— Да, аз съм сам — каза той, — но аз управлявам. Ти ми посочи цяла армия. Отлично! А сега ми покажи нейните предводители. О, да, разбира се — ти ще посочиш господин дьо Гиз! Но нима не виждаш, че носа си не може да покаже от Нанси?… Господин дьо Майен? Самият ти каза, че той е в Соасон… Херцог д’Анжу? Знаеш, че е в Брюксел… Наварският крал? Той е в По… Да, аз съм сам, но у дома си, свободен съм и виждам откъде идва врагът, както ловецът, стоящ насред полето, вижда дивеча, излизащ или излитащ от гората.
Шико почеса носа си. Кралят реши, че е победил приятеля си.
— Какво ще ми отговориш? — попита той.
— Ами това, че ти, Анри, не си загубил красноречието си. Останал ти е езикът; това не е толкова малко, колкото си мислех — поздравявам те. Но в разсъжденията ти има едно слабо място.
— И кое е то?
— Смяташ, че си ловец, причакващ дивеч, а аз мисля, че ти самият си дивеча, преследван от ловците.
— Шико!
— И междувременно в Париж се появи една особа.
— Коя?
— Една жена.
— Сестричката ми Марго?
— Не, херцогиня дьо Монпансьо.
— Дори това да е истина, аз никога не съм се страхувал от жени.
— Да, трябва да се боим само от мъжете. Но не бързай. Тя е дошла като вестоносец, разбираш ли? Да съобщи за пристигането на брат см.
— На господин дьо Гиз?
— Да.
— Подай ми мастилото и хартията.
